Морийн Линдли: Тайния дневник на Източната перла

Последвах един от слугите в полумрака на къщата. Във въздуха се усещаше тежкият мирис на камелии, наредени във вази по цялото протежение на коридора. Тъй като клюмват рязко и изведнъж, тези изящни цветя символизират смъртта и все пак са чудно красиви в кратките мигове преди залеза си.

Предната седмица беше починала майката на Кавашима и това, че пристигах в такъв момент, беше лошо предзнаменование за обитателите на дома и лош късмет за мен, тъй като от първия миг жените в къщата отбягваха компанията ми.

Слугата ни махна с ръка и ние пристъпихме в дълга стая със спуснати бели муселинови завеси. В сенчестия полумрак дребна жена в сиво кимоно, вероятно слугиня или готвачка, беше приведена над отрупана с храна маса. Стомахът ми вече се бунтуваше от глад — за последно бях яла както трябва в дома на баща ми — риба с джинджифил, кнедли с мед и стрити бадеми, увити в оризова хартия. Спуснах се към масата и грабнах една оризова топка, от която се стичаше сливово масло. Старата жена изсумтя неодобрително, втрещена от варварските ми маниери. Моята слугиня китайка, която бях кръстила Прошка заради навика й да се извинява винаги и за всичко, се опита да прости обноските ми и ме издърпа от стаята, като избърса лепнещите ми от сок пръсти в полата си.

Беше време двамата мъже от прислугата на баща ми, които бяха донесли багажа ми, да се върнат обратно. Прошка обаче щеше да остане като моя лична прислужница. Това ме радваше, тъй като вече я чувствах доста близка, а и тя на свой ред беше успяла да се привърже към мен по време на дългото пътуване.

Отредените за нас стаи бяха в северната част на къщата, с изглед към градината. Въпреки че беше лято, там нямаше никакви цветя, чиито багри да радват окото, а сладкият им дъх да съживява сетивата. Японската градина, сива и безинтересна, се състоеше предимно от камъни. Тесните като затворнически килии стаи бяха поредното ми разочарование. Установих, че дори богатите японци не живеят в същия разкош като високопоставените китайци. Прошка отиде да потърси нещо за хапване и да се сбогува с двамата слуги, които на следващата сутрин щяха да отпътуват обратно за Китай.

Останала сама в трите полупразни стаи, аз се почувствах самотна и уплашена. В сравнение с родния ми дом, който кипеше от живот, тази къща ми изглеждаше смълчана и обзета от тъга. Мъчно ми беше за майка ми и се питах как ще живея без нея. Братята и сестрите ми също ми липсваха и се чудех с кого ли ще си играя от сега нататък. Аз бях отхвърлена от семейството си, изгонена от дома си. За пръв път ме прониза ужасяващата мисъл, че може би наистина не заслужавах любов. Мисля, че подсъзнателно избрах да затвърждавам това впечатление у хората, вместо да се опитвам да го опровергая. Това беше грешка — една от многото, които допуснах в живота си.

Бях потънала в нерадостни мисли, когато една от домашните прислужници, слаба като клечка жена, дойде да ми съобщи, че семейство Кавашима няма да могат да дойдат да ме поздравят, тъй като са отишли да посетят фамилната гробница, за да отдадат почит на предците, и ще се върнат след ден-два. Тя ми даде щурче в кутия, на която бяха пробити дупчици за дишане, и ми каза, че неговите звуци ще ме веселят в самотата ми. Когато прислужницата излезе, отворих кутията и пуснах щурчето. То заподскача плахо към ъгъла на стаята и се притаи там. Изглеждаше печално и унило също като мен.

Както винаги в трудните моменти от живота ми, не ми хрумна нищо по-добро от това да поспя. Свих се на леглото с гръб към стената и след малко потънах в сън. Не знам колко дълго съм спала, но по едно време Прошка ме събуди да хапна — беше ми донесла спагети с яйца и сурова риба. Разбрах, че е минало доста време, тъй като стаята тънеше в полумрак, но Прошка се беше завърнала с важни новини и й простих дългото отсъствие. Разбрах, че японското ми семейство се състои от Кавашима Нанива, който отсега нататък щеше да бъде мой втори баща, неговият баща Кавашима Тешима, който беше на седемдесет и скърбеше неутешимо за починалата си наскоро съпруга, жената на новия ми баща Нацуко и нейната неомъжена сестра Шимако. Кавашима и Нацуко имаха двама синове — Хидео и Нобу, и шест дъщери, една от които на лицето си носеше белег по рождение. Останалите деца имали същото родилно петно на ръката или на стъпалото, само Итани пострадала от лошия късмет лицето й да бъде загрозено.

С изумление разбрах, че в къщата няма наложници. Готвачката, голяма клюкарка, споделила с Прошка, че Кавашима получавал малките си удоволствия вън от къщи — в чайните и в бордеите, с които улиците на Токио изобилствали. Той често пътувал до големия търговски град Осака и оставал за дълго — според слуховете си имал там гейша, която издържал и която тънела в разкош. Говорело се, че притежавала сто кимона и цял куп бижута, с които щедрият Кавашима я отрупвал от благодарност, че приютявала змията му в пещерата си. Прошка се изсмя при тези думи и се извини за вулгарния израз. После добави, че Кавашима не обичал жена си и Нацуко много страдала от изневярата, както и поради факта, че му е родила повече дъщери, отколкото синове. Но въпреки че вече не желаел съпругата си, Кавашима изпитвал голям респект към нея, тъй като била дъщеря на влиятелен и уважаван род. В къщата се шушукаше, че Нацуко не оплаква починалата си свекърва кой знае колко искрено, а играе театър заради съпруга си, на когото много държи. Майката на Кавашима имала тежък характер и трудно можело да й се угоди, а към Нацуко се отнасяла особено зле и все й натяквала, че е измамила сина й, защото от утробата й са се пръкнали толкова много дъщери вместо синове.