Морийн Линдли: Тайния дневник на Източната перла

Прибрах кутийката с личи в кожения калъф и се заклех, че колкото и да съм гладна, никога няма да ги изям до края. Не исках паметта за майка ми да избледнее и се надявах, че един ден пак ще се върна при нея.

— Ще те видя отново, нали, мамо? — попитах я.

— Само ако така е писано — въздъхна тя. — Бъди храбра, момиченцето ми, и помни, че колкото по-силен е вятърът, толкова по-жилаво трябва да бъде дървото, за да му устои.

Напуснах дома си в скромен седан, придружена от една дебела слугиня с черни зъби и ласкава усмивка. Следваха ни двама от мъжете слуги с останалия багаж. Физиономиите им бяха мрачни и сигурно проклинаха късмета си, че се налага да напуснат уютния си дом и да се отправят на дълго пътешествие, за да съпроводят позорно отхвърлената дъщеря на господаря. На излизане от двора на имението един просяк потропа на прозореца на седана, но като видя двете пътнички — момиченцето и слугинята, отстъпи назад и на лицето му се изписа разочарование. Извадих от джоба си монета и я хвърлих в краката му. Забавно е, когато някой сгреши в очакванията си за теб, а на бедните и бездруго е добре да се помага.

Погледнах назад с надеждата да видя майка си за последен път, но зърнах само една от готвачките да отнася гърнето със супа от змия и хризантеми обратно към кухнята. Изведнъж ме обхвана дълбока печал, усетих горчив вкус в устата и повърнах в скута на слугинята.

Искаше ми се да бях успяла да покажа на майка си колко я обичах, но явно съм опака по природа и нещо ми пречи да постъпвам така, че да заслужа одобрението на хората. Не знам дали майка ми подозираше колко е дълбока любовта ми към нея, дали изобщо допускаше, че съм способна да обичам така. Суровата жилка, наследена от баща ми, често излизаше на повърхността и вземаше надмощие, докато чувствителността на майка ми се спотайваше някъде вътре в мен. И все пак не можех да си простя, че не съм превъзмогнала себе си и не съм показала на майка си дори едничък жест на любов и благодарност. Това разкаяние не само не утихна с времето, но дори напротив — все по-ясно осъзнавах какво е била принудена да изпита майка ми и колко мъчително е изживяла загубата ми.

Докато автомобилът подскачаше и се друсаше по неравния път, взех едно от важните решения в живота си — никога вече да не се оставям на тъгата. В края на краищата, ако искаш да живееш пълноценно, трябва да приемеш, че ти си най-важната фигура в собствения си живот — всичко друго е нездравословно, включително и прекалената скръб от раздялата с някого. И все пак, независимо от това какво сме решили, споменът за любящата майка ни преследва до края на дните ни.

Пътуването до Япония беше дълго и вълнуващо — тогава осъзнах, че светът е далеч по-голям, отколкото съм си го представяла. Отидохме с влак до Шанхай, а после — по море до Йокохама. Това беше най-драматичната и забавна част от пътешествието. Спомням си, че една сутрин цялата палуба беше осеяна с медузи — разразилата се през нощта буря ги беше изхвърлила на борда. Капитанът видя в това лоша поличба — морските твари бяха напуснали стихията си.

На кораба пътуваха и трима европейци — с кожа бледа и прозрачна почти като медузите. Никога досега не бях виждала чужденци и ги наблюдавах с интерес — струваха ми се много странни. Бяха доста по-високи от китайците и всичко у тях изглеждаше някак несъразмерно — особено носовете. Като ги гледах, бях благодарна на съдбата, че съм се родила китайка. Харесваше ми само синьото на очите им и начина, по който дружески се тупаха по гърба.

Другите пътници на кораба говореха за война, избухнала в земите на бледите чуждоземни гиганти, и аз се опитах да си представя тримата в битка, но безуспешно. Струваха ми се толкова тромави и непохватни, докато крачеха нагоре-надолу по палубата, че по никакъв начин не ги виждах да размахват саби на бойното поле.

Тримата ми слуги страдаха от морска болест и почти не ставаха от леглото. Срамувах се заради тях. Аз понасях плаването отлично, също както и тримата чужденци.

Пристигнахме в дома на Кавашима прашни и капнали от умора и заварихме къщата в траур. По дърветата в градината и от двете страни на високите порти висяха бели фенери. Един от стражите мълчаливо ни преведе по тясна пътека, очертана с камъчета. Къщата — традиционна дървена постройка, беше заобиколена с каменна стена. От едната страна се издигаше по-модерно крило в западен стил. Там градината се спускаше към езерце с шарани. Един дървен параклис, полускрит сред сливовите дръвчета, се отразяваше във водата.