Морийн Линдли - Тайния дневник на Източната перла

За разлика от Китай, Япония вече започваше да става част от модерния свят, но в дома на Кавашима старите традиции все още бяха на почит. Ако дъщерите му се бяха родили само няколко години по-късно, те щяха да посещават девически колежи, да пазаруват в модерни универсални магазини и да се забавляват извън дома. Но така, на границата между две епохи, те прекарваха дните си в изнурителни уроци по калиграфия или усъвършенстваха тънкостите на чаената церемония.

Никой не оспори решението ми да не се занимавам с подобни неща. Но понякога, като ги чувах да се смеят или виждах Нацуко и някое от момичетата допрели глави, докато майката показваше на дъщерята някой по-сложен бод, ме пронизваше внезапна остра болка.

Също като баща ми принц Су, Кавашима не се интересуваше особено от мен — поне докато не пораснах и лицето ми не стана доста привлекателно за мъжете. Но за разлика от баща ми, той нямаше нищо против образованието ми. Обучаваха ме заедно със синовете му и също като жените воини от старата японска легенда вземах уроци по джудо и фехтовка. Езиците също ми се отдаваха и бързо научих японския. Заедно с Хидео и Нобу започнах да изучавам английски и не след дълго надминах и двамата. Никога не зададох въпроса защо родните дъщери на Кавашима не учат същото като нас — у мен се затвърди убеждението, че съм специална и предопределена за нещо различно от обичайната женска съдба.

В редките случаи, когато Кавашима благоволяваше да ме забележи, той като че ли се забавляваше с „момчешките“ ми навици. Знаеше, че жените ме избягват, защото не ме харесват, и поради това съм принудена да търся компанията на синовете му. Той гледаше на перченето ми с усмивка и поощряваше волностите ми, като че ли не ги забелязваше. Подобно на много мъже от своето време, Кавашима имаше афинитет към западната култура и аз се ласкаех от мисълта, че съм избрана да вървя по пътя на прогреса, защото превъзхождам дъщерите му.

Здраво вкопчената в традициите, Нацуко намираше повелението ми за недопустимо, в разрез с добрите нрави. Имам чувството, че самото ми присъствие я вбесяваше и при първа възможност би ме отпратила обратно в Китай. Въпреки че сестра й Шимако се държеше учтиво с мен и не ме упрекваше открито, знаех, че тя подклажда враждебността на Нацуко. Шимако нямаше да се омъжи заради недъга си и това я беше озлобило. Тя намираше удоволствие в това да плете интриги и все шепнеше нещо в ухото на сестра си, като раздухваше всяка дреболия и създаваше напрежение в къщата. Тайните врагове са най-опасни, но колкото и прикрита да беше Шимако, аз усещах нейната неприязън.

Старецът Тешима ми беше симпатичен и често се хранехме заедно, но с течение на времето започна да ми досажда с милувките си и взех да го отбягвам. Третата дъщеря на Нацуко, Ичио, осем месеца по-голяма от мен, ми беше нещо като приятелка. Тя шпионираше заради мен, което донякъде й беше приятно, но мисля, че го правеше главно защото се страхуваше от мен.

Обичах да се чувствам победителка и бях наследила властния характер на баща ми, затова борческият дух и куражът на японския вони съвсем естествено станаха част от мен, въпреки че според Нацуко тези качества бяха противни на женската природа и само щяха да отблъснат мъжете.

На дванайсет бях свикнала да обикалям из къщата и обширната градина на воля и бях започнала да изследвам лабиринта от тесните криволичещи улички на Токио. Животът на големия град пулсираше из тези улички, омайваше ме с цветове и аромати, с несекващия си шум и върволицата от хора. Покрай мен преминаваха рикши със седнали в тях гейши, бизнесмени бързаха за работа, чайните отваряха врати, техните съдържателки — мама-сан — с неизменните ярки кимона посрещаха гостите си на прага, а момичетата за удоволствие си подвикваха една на друга от балконите или от тъмните входове. Веднъж видях в една от уличките как мъж принуди едно момиче да коленичи в краката му. Бях толкова близо до тях, че усетих миризмата на пот и похот и видях страха в очите на момичето. Стомахът изведнъж ме присви и не можех да си поема дъх. Няколко дни по-късно, когато потърсих уличката, всичко беше сринато до основи. Токио беше като една огромна строителна площадка — ежедневно на мястото на срутените стари сгради никнеха модерни постройки и оформяха новото лице на града. Цели хотели и фирмени сгради се появяваха буквално за една нощ и издигаха ръст редом с традиционните магазинчета и дървени пагоди. Случваше се улицата, по която си минал вчера, на сутринта да е изчезнала.