Морийн Линдли - Тайния дневник на Източната перла

Спомените ми за Китай, така живи в началото, вече бяха почнали да избледняват, въпреки че Прошка от време на време ми сготвяше по нещо китайско, за да не забравям корените си. Тя трепереше над мен и се грижеше винаги да получавам най-доброто от кухнята — най-крехкото месо, най-прясната риба, най-финия ориз. Въпреки че беше доста взискателна в това отношение, останалите слуги в къщата я обичаха, тъй като по собствените й думи беше „скромна жена, с интересна и очарователна господарка“.

Нацуко, разбира се, се опита да вгорчи радостта ми от осиновяването и новопридобитото ми японско гражданство, като ме премести в западното крило на къщата — възможно най-далече от очите й. Ако можеше, изобщо би ме отпратила, но рискуваше да си навлече гнева на съпруга си. Западното крило беше предназначено за гости — показно и с по-просторни помещения отколкото останалата част на къщата. Освен това беше мебелирано в европейски стил и според мен семейство Кавашима намираше това обзавеждане за странно и не особено комфортно, „достойно единствено за варвари“, както се беше изразила Шимако. Мен обаче ме устройваше напълно и се радвах на просторните стаи и „чуждоземните“ мебели. Спях в легло от абаносово дърво и стъпвах по меки персийски килими, но най обичах дървения под в коридорчето, което свързваше западното крило с останалата част на къщата — дъските му скърцаха под краката, все едно пееха. С течение на времето се научих да познавам кой приближава само по мелодията.

Спомням си онези години от живота си като безгрижни и като цяло щастливи. Въпреки че отношенията ми с Нацуко и Шимако оставаха обтегнати, бях успяла да се сприятеля с повечето от децата в къщата, намирах си какви ли не занимания и никога не скучаех. Радвах се на завиден апетит — за храна и за всичко останало. Поглъщах живота жадно, без страх, нетърпелива да вкуся от всичко, но в сънищата ми се прокрадваше ужасът от смъртта и се виждах да крача сама сред някаква пустош, обгърната от студ и мрак.

Отрано бях научила, че ако знаеш тайните на хората, придобиваш власт над тях. Прошка ми носеше информацията, от която можех да се възползвам при нужда, за да си улесня живота. През пролетта например тя ми съобщи, че Нацуко пъхала във влагалището си кърпи, напоени с горчив зелен чай, за да не зачене. Една гледачка й била предрекла, че отсега нататък ще ражда само дъщери, а тя вече имаше шест, което беше достатъчен позор. Нацуко много обичаше съпруга си и се боеше, че той вече няма да я иска в леглото си. Шимако била чула, че ако ядеш живи бръмбари, имаш шанс да заченеш мъжка рожба, но Нацуко изпитваше ужас от насекоми и колкото и отчаяна да беше, не можеше да се реши на тази стъпка. И така, когато ме заплаши, че ще разкаже на съпруга си за безсрамното ми държание в момчешкия клуб, аз най-спокойно й отговорих, че аз пък ще му кажа за напоените с чай кърпи. В първия миг чак устните й побеляха от гняв и тя изсъска, че съм била долно същество и чак не било за вярване, че съм с благородно потекло. Аз обаче не отстъпвах от своето и най-после тя се предаде. Буквално рухна пред очите ми и ме замоли през сълзи за нищо на света да не издавам тайната й.

— Съпругът ми направо ще побеснее, ако научи. Бракът е изключително важен за щастието на жената — един ден сама ще го разбереш, Йошико. Моля те, не ме издавай.

Обикновено не се впечатлявах от сълзи, но тези на Нацуко ме трогнаха, въпреки че с нищо не го показах. В същото време се наслаждавах на властта си над нея и се чувствах отмъстена за годините, през които напразно бях жадувала близостта й, а срещах само студенина. Разбира се, нямах намерение да издам на Кавашима жалката й женска тайна — това щеше да е предателство спрямо истинските ми чувства към Нацуко, за които тя и не подозираше.

— Кажи, какво искаш да ти дам? — попита ме отчаяно тя и отвори сандъка си. — Искаш ли тази парфюмирана оризова пудра — толкова е фина, не можеш да си представиш как ще засияе лицето ти…

Дори не посегнах към пудрата.

— Дай ми черната перла — казах, като срещнах погледа й.

Нацуко застина, само на челото й запулсира някаква вена.

После свали от врата си перлата, която ми се стори по-блестяща от всякога. Подаде ми я предпазливо, сякаш хранеше гладен тигър. Как ми се щеше да възкликна: „О, Нацуко, пожали ме! Не искам перлата, искам само обичта ти!“ Но не го направих. Вместо това взех перлата и веднага си я сложих. Тъмната сфера меко засия между гърдите ми — талисман, който винаги щеше да ми напомня, че информацията е власт. Бях на дванайсет.