Морийн Линдли - Тайния дневник на Източната перла

Веднъж зимата беше особено мразовита и един ден открих просяка, който висеше пред портата, замръзнал до желязната ограда. Вкочанената му ръка все още беше протегната за милостиня. Въздухът беше толкова студен, че шараните в езерцето замръзваха, а птиците падаха в полет. Прошка се тревожеше да не би кръвта ми да стане на кристали и ме навличаше с толкова дебели дрехи, че едва се движех. Нощем слагаше в леглото ми нагрети камъни и ме хранеше само с топла храна. За разлика от горкия просяк, ние оцеляхме през онази зима, но оттогава намразих студа и винаги го свързвам със смъртта.

Със синовете на Кавашима — Нобу и Хидео, и техните нови приятели от колежа често се промъквахме тайно в мазето на западното крило, където бяха запасите от саке. Палехме си огън и загрявахме сакето в едно метално канче, а щом заври, му прибавяхме стрит джинджифил. Обичах да усещам как щипе на гърлото ми и цялата ме сгрява отвътре, като изпия само една малка чашка. Открих тайния „саке клуб“ на момчетата благодарение на разузнаването на Ичио, която съвестно шпионираше и ми донасяше всичко. Като разбра, че съм узнала тайната им, Хидео побесня, но после размисли и склони да ме включи в клуба, за да не си спечели опасен враг в мое лице. За да ме приемат за член, трябваше да премина през специален ритуал — тоест да оставя момчетата да докоснат гърдите ми и да пъхнат ръка между бедрата ми. Нобу каза, че ритуалът за посвещаването на момчетата бил по-различен — трябвало да порежат палците си и да смесят кръвта си, но тъй като все пак съм била момиче, не искали да ме подлагат на това. Първия път, когато Хидео пристъпи към мен, той разкопча непохватно ризата ми и сложи изпотените си длани на гърдите ми. Усетих, че трепери от вълнение, но не смееше да ме погледне в очите и затова не можех да споделя мига с него. Един от колежаните, красиво момче с фини черти, каза, че можел да се възползва от услугите на слугинчетата вкъщи винаги когато пожелае, затова не проявявал интерес към мен. Той беше единственият, който не пожела да си поиграе на „опипай китайската принцеса“ — забавлението му се струваше прекалено детинско.

Цената, която трябваше да платя за приемането си в клуба, изобщо не беше висока, тъй като аз самата изпитах не по-малко удоволствие от момчетата. Особено ми харесваше това, че стоя пред тях разголена, докато те самите са в ученическите си униформи. Може би от онези мигове в полумрака на мазето, изпълнено с дъх на саке и момчешка пот, ми остана вкусът към мъже с униформа и дори самата аз винаги съм обичала да се обличам като момче. Оказа се, че в една къща, в която слугите обикалят тихомълком и слухтят навсякъде, нищо не остава скрито задълго и скоро жените научиха за нашите тайни забавления в мазето. Ичио ми каза, че майка й и леля й, като научили какви ги върша, ме обявили за „вулгарна дивачка“. Аз обаче пет пари не давах за мнението им и можех да изпитвам само презрение към техния твърде блудкав на вкус живот. Те бяха хванати в капана на миналото и имах чувството, че са принудени да живеят на колене като гейши, чиято едничка цел е да угаждат на мъжете. Хора като тях не можеха да осъзнаят простата истина, че сме живи единствено в моменти на опасност.

Тайно копнеех веднъж да видя в погледа на Нацуко нежност и топлота, но не можех да се преструвам на такава, каквато не съм, за да спечеля симпатията й. Дълбоко в себе си не можех да простя на майка си безсилието й да ме задържи и не смеех да се доверя на друга жена и да я оставя да заеме мястото й. И все пак това, че Нацуко ме отхвърляше, ме нарани дълбоко и остави в мен такава празнота, че през целия си живот търсех женското приятелство и го ценях повече от връзката си с който и да било мъж.

Ако взаимоотношенията ми с жените в този период от живота ми бяха доста разочароващи, то с мъжете нямах никакъв проблем. Това, че бяха арогантни и безцеремонни, дори ми допадаше и ги издигаше едно стъпало по-високо от китайските им събратя. За мен Кавашима беше достоен мъж, който знае как да живее и умее да направлява съдбата си. Мисля, че бих била по-добър негов син, отколкото собствените му синове Нобу и Хидео.

Същата онази люта зима, когато открих просяка пред вратата вкочанен от студ, Кавашима ме осинови официално и аз станах японска гражданка под името Йошико Кавашима. Япония беше новата ми родина и този факт ме преизпълваше с щастие. Ако вече си нямах майка, то поне имах родина, на която да принадлежа с цялото си сърце. Прошка празнуваше заедно с мен, въпреки че не беше напълно сигурна, че одобрява новата ми националност. Тя продължаваше да ме нарича Източна перла, но по-често използваше обръщението „малка господарка“, което в устата й винаги звучеше сърдечно и ласкаво. Ознаменувахме събитието с тържествена вечеря и пуснахме фойерверки в градината.