Морийн Линдли - Тайния дневник на Източната перла

Зарадвах се, че Прошка е успяла да събере цялата тази информация за кратко време. Клюките не ме притесняваха, дори напротив — обичах да знам какво става около мен, това ме караше да се чувствам по-спокойна. Похвалих Прошка за старанието и шеговито й казах, че от нея ще излезе добра шпионка. Тя се засмя, но после каза, че сме попаднали в къща, където слугите не умеят да си държат устата затворена и ще трябва много да внимаваме, ако искаме да запазим тайните си за себе си. Колкото до мен, това нямаше да е никак трудно — все пак бях израснала в истинско гнездо на оси, заобиколена от вечно съперничещи си наложници и техните дъщери, и бях свикнала да не се доверявам на никого.

Изминаха шест седмици, преди лично да се запозная с Кавашима. Жена му и сестра й Шимако ме поздравиха сдържано и не особено сърдечно на четвъртия ден от пристигането ми. Хладното им отношение ме натъжи и бях доволна, че имам поне Прошка до себе си. Споделих с нея, че и бездруго изобщо не съм ги харесала, но тя ме посъветва, за мое собствено добро, да се постарая да се сближа с тях, колкото и трудно да изглежда. Предупреди ме също да не ги шокирам с познанията си за живота, тъй като от мен се очаква да съм невинна, както подобава на крехката ми възраст.

Но каквото и да кажех или да направех, все не можех да заслужа одобрението на Нацуко и сестра й Шимако. Те се бяха настроили срещу мен още от самото начало и можех единствено да се надявам с течение на времето враждебността им да се превърне в безразличие. Бяха странна двойка — много различни на външен вид, но силно привързани една към друга. Нацуко беше истинска красавица — с тъмни очи и високи скули, и въпреки че рядко се усмихваше, нищо в ангелската й външност не загатваше за суровия й нрав. За разлика от нея, сестра й беше невзрачна, с широко лице, и като се добави недъгът й, изглежда, че боговете са я създали, за да страда. Сигурно не й е било лесно да живее в сянката на сестра си и нейния магнетичен, очарователен съпруг Кавашима.

Единствената, която беше на моя страна, си оставаше Прошка. На нея можех да разчитам напълно, въпреки че понякога злоупотребявах с добротата и търпението й. Верността й към мен беше безгранична и ако не беше тя, не знам как щях да понеса живота си в дома на Кавашима.

След няколко месеца свикнах с ритъма на новото място и заедно с отеснелите си обувки оставих зад гърба си и тъгата по дома. И без това открих, че продълговатата къща с еднообразната на пръв поглед градина представлява по-голям интерес за мен от къщата на баща ми в Китай. Понякога все още ми липсваха оживлението и глъчката, неизбежни за къща, обитавана от трийсет жени. Но сега се чувствах далеч по-свободна, може би защото никой, освен Прошка не го беше грижа за мен. Бях господар на себе си и с всеки изминал ден ставах все по-самостоятелна и независима. Не избягвах компанията на жените от къщата, но и не се чувствах като една от тях. Тайно копнеех Нацуко да ме приеме и приласкае, но бях твърде горда, за да се умилквам около нея. Вместо това реших да стана противника, за който тя ме беше взела от мига, в който ме видя. Докато сестра й сякаш не ме забелязваше, Нацуко не пропускаше случай да ме нарани със сарказма и студенината си. С времето жените Кавашима не станаха по-благосклонни към мен, както се надяваше Прошка, и неизменно ме караха да се чувствам отхвърлена, с което си спечелиха озлоблението ми. Да се изживявам като жертва беше противно на природата ми — предпочитах да ги шокирам, като се превърна в тяхна противоположност във всяко отношение.

С годините почувствах съдбата си тясно преплетена с тази на семейство Кавашима, но никога не забравих, че в тази тъкан аз съм чуждата нишка — тази, чийто цвят се отличава от останалите. Самото японско общество беше твърде различно от китайското. Това не беше моята среда, но ми допадаше и много исках да се впиша в нея, особено като се има предвид, че нямах определено място, което се очакваше да заема.

Прошка ме слушаше повече, отколкото аз нея, и както казах, разполагах с почти неограничена свобода и си позволявах неща, които преди не биха ми разрешили. Не бях нито дъщеря на семейството, нито гостенка и се чувствах специална за това, че не трябваше да се съобразявам със забрани и ограничения, но сега, от дистанцията на времето, разбирам, че съм била само едно дете, оставено на произвола. Бях дъщеря на принц и следователно не стоях по-долу от членовете на новото ми семейство, но за Кавашима си оставах само поредната нова придобивка — една от прищевките му (при това в комплект със стабилна зестра).