Морийн Линдли - Тайния дневник на Източната перла

Някои от сестрите ми ахнаха, а втората наложница захихика, но баща ми рязко вдигна ръка и ги накара да млъкнат. После ме блъсна към майка ми, която стоеше, сломена от срам и унижение, и се обърна към притихналите жени:

— Имам нещастието да съм баща на Източна перла — тази неблагодарна дъщеря, която позори името ми с недостойното си държание. — Той прикова тежкия си поглед в майка ми и продължи: — Тя е като подивяло зверче, останало неприласкано от майка си, и може би вината, че е станала такава, не е нейна, но това не е моя работа — имам си достатъчно други грижи. Реших да изпратя Източна перла в Япония — в дома на кръвния си брат Кавашима, където ще бъде научена на обноски, подобаващи на мястото й в обществото. Защото, макар и от знатен род, тя е само жена и не бива никога да забравя това. И така, жени, отивайте да си вършите работата и не искам да ме занимавате с дрязгите и дребничките си проблеми, ясно ли е!

Малко след като държа тази реч, баща ми яхна коня си и препусна нанякъде, следван от слугите си, които едва смогваха да го догонят. Жените си отдъхнаха с облекчение и веднага започнаха да шушукат, знаейки, че баща ми вече е взел решението си и ще се върне едва когато настроението му се подобри. Майка ми, посърнала, но със сухи очи, ме отведе, изпратена от враждебното шушукане на сестрите ми. Повече никога не видях баща си.

Още не можех да повярвам, че ще ме отпратят в някакво странно място, наречено Япония. „Кръвният брат“ на баща ми звучеше така страшно, както драконите от приказките, които ми разказваше третата наложница — жена, чието развинтено въображение беше населено от страховити създания. За пръв път бях изпълнена от такъв страх, че не можех нито да спя, нито да ям, и умолявах майка си да ме задържи при себе си.

— Моля те, мамо, спаси ме от оня човек — повтарях, вкопчена в нея, но майка ми, чиито очи преливаха от скръб, ме увери, че не бива да оспорваме решението на баща ми, и ме посъветва за мое собствено добро да извлека положителното от цялата ситуация. Но аз бях само едно дете и сърцето ми се свиваше при мисълта, че ще изгубя майка си и единствения дом, който познавах. Страхувах се от онова, което ме очакваше, но в същото време неизвестността беше някак странно вълнуваща.

В продължение на седмица всяка нощ заспивах в прегръдките на разплаканата си майка. Вдъхвах мириса на косата й и скърбях, все едно че вече ми я бяха отнели.

През това време баща ми нито веднъж не потърси компанията на майка ми. Но на нея и бездруго не й беше до това — от зори до мрак тя трескаво стягаше сандъците с багаж за предстоящото ми заминаване. Междувременно ми разказваше за Кавашима Нанива, който бил забележителен мъж — потомък на древен род, притежател на цяла търговска империя и виден политик. Не знаеше нищо за жените и децата в дома му, но ме увери, че с мен ще се отнасят добре и бъдещето ми е обещаващо. Едва по-късно научих, че Кавашима ме е видял и много ме е харесал, затова е помолил баща ми да ме даде, за да бъда отгледана в дома му в Япония цели две години преди предателството на тринайсетата ми сестра. От всичките ми деветнайсет сестри и тринайсет братя само аз бях отпратена.

Под покрива на баща ми се живееше в охолство — имахме най-скъпи коприни и най-фин порцелан, меки одеяла за мразовитите нощи и изящни мебели, инкрустирани с нефрит и слонова кост. Освен това разполагахме с многобройна прислуга, обори с чистокръвни коне и кухненски долапи, преливащи от първокачествен ориз и крехко месо, което сякаш се топеше в устата. Никога не липсваха лакомства от рода на тортички и сушени кайсии и дори слугите ядяха кнедли с месо поне веднъж седмично. Питах се какво ли ще ми бъде позволено да взема със себе си там, където отивах. От малка си бях лакома, но пък никога не съм била стисната. Според мен няма нищо лошо в това да искаме още и още от живота — нали това е всъщност силата, която ни тласка напред? Загубиш ли апетита си за нещата от живота, какво ти остава?

Колкото повече се пълнеха сандъците с дарове от лен и бродирана коприна, както и с изящни калиграфски свитъци за семейството на Кавашима, толкова повече осъзнавах, че случващото се е реалност и надеждата, че баща ми в последния момент може да отмени суровото си решение, се стопяваше.

Майка ми грижливо опакова и прибра в сандъка с личните ми вещи любимата ми купичка за ориз, чифт сребърни обеци с корали, късче кехлибар с пчела в него за късмет, кожен калъф за калиграфски принадлежности с герба на фамилията и кутийка изсушени личи. Тя каза, че всеки път, когато си хапвам от тях, те ще ми напомнят за нея, а когато изям и последното личи, това ще означава, че е дошло време да я забравя. После добави, че тъй като съм по-различна от другите дъщери, това едва ли ще ми бъде толкова трудно, докато на нея сърцето й се къса да се раздели с красивото си, непокорно дете.