Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Коридорите бяха изпълнени с високи момчета и красиви момичета, които се поздравяваха, понякога с бурни прегръдки; иззад загорелите лица почти не прозираше истинската им същност. Едно русо, високо и мускулесто момче вървеше с усмивка към Маргарита, опитвайки се да привлече погледа й. Все още замаяна от срещата с другото момче пред тоалетната, тя забеляза това едва когато русият докосна ръката й с възторжен вик: „Братовчедке!“, и я целуна по бузата.

— Здрасти — каза Маргарита, като разпозна братовчед си Джовани, и същевременно се озърна да види дали някой съученик не я гледа.

Не искаше да се излага още повече след предишния час. Но не видя познати лица в коридора. Повечето деветокласници си стояха по стаите като кученца в очакване някой да ги нахрани.

— Пак ще се видим — добави бързо братовчедът и Маргарита го видя да изчезва, хванал под ръка някакво момиче с две глави по-високо от нея, облечено като модел на „Флеър“ и обгърнато в аромат на „Клое Лав“.

Помисли си, че самата тя никога няма да оставя такава изкусителна следа след себе си, никога няма да стигне до върха на съвършенството; кой знае дали щеше да стигне и до подножието му. Тя беше една незабележима и незряла деветокласничка, достойна единствено за насмешки и подигравки. И без баща.

За момент си припомни погледа на Лука, който й каза край морето: „Симпатична си.“ Беше се вкопчила в това прилагателно като в спасителна котва и си го повтаряше при всяка възможност, защото за една жена думите имат тежест; не са леки, както ги възприемат мъжете. Жената вярва на думите, особено когато мъжът ги произнася само за нея.

Върна се в класната стая. Съучениците й почти едновременно се завъртяха и вторачиха погледи в нея. Маргарита наведе очи и седна на мястото си. Отвори тетрадката и започна да драска по белия лист. Никой не й попречи, макар че отчаяно желаеше някой да й каже каквото и да било, за да се увери, че това нейно тяло заема поне малка част от пространството, а не е безплътен призрак. Само едно момиче, заобиколено от шушукащи приятелки, й обърна внимание — Маргарита я чу, макар да се преструваше, че не слуша. Жените чуват всичко едновременно и умеят да различават отделните гласове, особено злобните. Момичето говореше за нея: „Тая е пълно куку“. Другите се разсмяха, но не злобно, а по-скоро плахо и колебливо, сякаш искаха да се скрият в групата и да се равняват по някого, за да се чувстват защитени от собствената си незначителност. Момичето в центъра беше стройно, с широка блуза, изрязана на гърба и стегната в кръста с колан, който подчертаваше съвършения ханш и невъобразимо дългите крака. Около шията й бе вързано тънко шалче, русата коса се спускаше по гърба като водопад от светлина, а сините очи излъчваха самоувереност във всички посоки. Само красивите могат да си позволят да имат самочувствие. Всеки би искал да е приятел на това момиче, но за Маргарита вече бе твърде късно. А може би нямаше шанс от самото начало, каквато беше кльощава и неграциозна, с безвкусни равни обувки, невзрачна блузка и най-обикновени дънки.

Момчетата се бяха струпали в ъгъла и изглеждаха ужасно грозни. Някои имаха прекалено дълги крака, други се миеха от дъжд на вятър, трети нямаха по лицето нито едно косъмче или пъпка — изглеждаха току-що излезли от началното училище, преди да са научили както трябва таблицата за умножение, и пренесени по магия в един чужд свят на интеграли и производни. Говореха за футбол. За момент й се прииска да бъде момче, защото щеше да вижда само една трета от реалността и да изпитва една десета от емоциите, но пък трябваше да играе футбол, а това изобщо не можеше да си го представи…

Беше сама сред толкова много хора. Искаше й се да намери за какво да поговори — за лакове, колани, обувки, — но не се сещаше за нищо друго, освен за товара на собствената си болка.

— Здравей, аз съм Марта.

Пискливият глас избухна ненадейно до ухото й, както се случва, когато включиш радио с прекалено засилен звук. Маргарита трепна и мълчаливо се вгледа в лицето пред себе си. Усмивката изглеждаше метална заради шините, но момичето се усмихваше не само с устата, а и с кръглите синьо-зелени очи. Имаше буйна рижа коса, стърчаща във всички посоки като експлозия на бенгалски огън.

— Коя зодия си? — попита момичето неочаквано сериозно.

Маргарита не отговори. Марта стана още по-сериозна.

— Защо си плакала? — попита тя дружелюбно, показвайки, че усмивката може да има неподозирани степени на интензивност.