Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Видя ли я тази? Все едно идва направо от началното.

Джулио не отговори, но вдигна очи. Беше тя — момичето, което срещна пред тоалетната.

— Сигурно татенцето е дошло да я вземе — изкиска се младежът до него и метна угарката настрани.

Джулио проследи с поглед стъпките на Маргарита, която с наведена глава и чанта на дясното рамо се носеше напосоки сред бушуващото море от надежди. Едната ръка стискаше презрамката на чантата, другата висеше, свита в юмрук, сякаш готова да се стовари върху лицето на живота, ако животът има лице. Видя я как се отдалечава сама.

Искаше му се да зърне мислите на това момиче. Би се задоволил с една-единствена мисъл. Търсеше потвърждение на аромата, който бе усетил. Аромата на мълчалива болка.

— Джулио!

Ама какво искаха всички от него? Колкото повече търсеше самота, толкова повече се лепяха наоколо, сякаш му завиждаха, че умее да бъде сам. Потърси източника на гласа и зърна черна коса, черни очи, дълга гъвкава шия и порцеланова кожа.

Джулио я погледна сериозно. Тя докосна с устни ухото му и прошепна:

— Искам те.

Джулио притисна буза до нейната и вдъхна дълбоко, търсейки нежността, която не бе получавал от нито едно момиче. Тази гладка кожа и този лек аромат разбуждаха част от напластената в него болка, но никога не достигаха скривалището, където се спотайваше тя. За да се стигне дотам, бе необходима майчинска нежност и Джулио търсеше кожата на майка си във всяко женско докосване, ала никога не я откриваше.

Устните им се сляха жадно и техният влажен дъх отми отчасти тъгата. Другият младеж подвикна с нотка на завист:

— Гледайте го пък тоя скапаняк с колелото!

Двамата се отлепиха един от друг и видяха сред хаоса от коли, мотопеди и пешеходци да се провира един черен велосипед, чиято верига скърцаше жално, а счупеният фар висеше килнат настрани. Кривогледо колело.

— Кой е той? — попита лениво момичето с лебедовата шия.

— Сигурно замества някого, много е млад за редовен даскал — изсмя се младежът.

Ремъкът на стара платнена чанта пресичаше косо гърдите на учителя и съдържанието лесно можеше да се разпознае по ъгловатите издутини. Леко наболата брада по челюстта, напрегната от усилието да върти педалите, и зареяният незнайно накъде поглед му придаваха вид на човек, който някой ден може и да порасне.

— Ще го сдъвчат набързо — добави момичето.

Джулио проследи с поглед велосипеда. Кой знае какви тайни криеше неговият собственик, но вече беше обърнат с гръб към тях и само пълната с книги чанта издаваше книжната му душа.

— Скапаняк — подметна младежът.

Внезапен импулс накара Джулио да зашари с очи сред гърбовете на тълпата. Търсеше Маргарита, но тя бе изчезнала.

— Да вървим — отсече самоуверено той, гледайки момичето право в очите, макар да не знаеше накъде.

Учителят прекосяваше града по пладне и в топлия септемврийски ден го пресрещаха ароматите на храна — ту силни, ту едва доловими. Гумите галеха неуморно асфалта. Хората все още бяха щастливи, че са се върнали на работа, но само след седмица трудовата рутина щеше да им вдъхне страстна носталгия по отминалата ваканция.

Смазана по случай тържествения ден, веригата на велосипеда се плъзгаше плавно като роман със съвършена фабула. Учителят не принадлежеше на тази тълпа; той бе част от тълпата на своите автори и мястото му беше сред техните страници, където нямаше скука, анонимност, рутина. На страниците всичко бе винаги ново — създаваше се непрестанно, сплетено в съвършена прегръдка с въображението, и караше света да се върти в най-точния ритъм. В романите имаше живот без моменти на отегчение и учителят въртеше педалите в един свят, доведен до съвършенство от неговото въображение, без да чува клаксоните, които сигнализираха за необятното и коварно несъвършенство на живота.

Очакваха го страниците на „Одисея“, които щеше да обяснява утре. Чувстваше се почти виновен, че е оставил Навзикая да крее в мечти, а Одисей да спи сред храсталака на вълшебния остров на феаките.

Най-напред обаче трябваше да погледне Стела в очите и да чуе разпалената й реч за онова важно нещо .

Намали скоростта и слезе в движение, прехвърляйки тежестта си върху единия педал, докато велосипедът продължаваше напред, сякаш надарен със собствен живот. Изяществото на този жест, тъй неочакван и същевременно майсторски, винаги го караше да се чувства съвършен. Върза с верига велосипеда за един стълб по-скоро за да не падне, отколкото да го опази от кражба — подпорката отдавна се беше строшила. „Пътуващ Парнас“ беше малка книжарница с две витрини, чаровен щанд за стари книги и малко фургонче за търговия по улици и площади. Семейна книжарница, където книгите бяха част от семейството. Отвъд прага го посрещнаха миризмите на нови книги и погледите на кориците — именно те гледаха него, а не той тях. Книгите бяха като деца — всяка имаше свой приятен аромат, свои очи и свои капризи. Той обичаше да чете анотациите, често дори не докрай, и после да фантазира за продължението, като го смесваше със съдържанието на следващата книга.