Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Да. Разбирам.

— Знаеш за какво говоря. Искам да продължа нагоре заедно с теб.

— И аз.

— Но искам да ти дам възможност да ускориш нещата…

— Как? — колебливо попита той.

— Да заживеем заедно!

— Знаеш, че при мен няма място — възрази той.

— Нямах предвид това. Ако искаш да знаеш, у дома си ми е далеч по-удобно. Искам да заживеем заедно в нова къща.

— Заедно — повтори той като заглъхващо ехо.

— Да, заедно. Нали знаеш какво става, когато двама души се обичат.

— Какво? — престори се той на наивен.

— Женят се, заживяват заедно, създават дом и го пълнят с книги… и с деца.

— Деца…

Би предпочел да се ограничи с книгите.

Тя се усмихна и в очите й грейна пламък, сякаш светлината и любовта бяха едно и също — едното за очите, другото за сърцето. После повтори:

— Деца.

Той стана сериозен. Подозираше нещо от сорта, но не очакваше да е така внезапно. В книгите всичко ставаше, когато назрееше моментът. Животът обаче вечно избързваше. Той гледаше Стела сред тишината на празната книжарница, озарена от нейната светлина.

— Учителю, обичам те — прошепна тя. — И бях глупава, че ти го казвах толкова рядко. Може би ако го казвах по-често, сега щеше да ми повярваш… Обичам те.

И тя посочи с пръст заглавието на книгата, която държеше.

Между нейните думи и неговия поглед се простираше преградата на промяната — като река, която тече между двама влюбени без мост или поне брод, за да я прекосят. Той наведе очи към заглавията и прочете няколко от тях напосоки с надеждата да открие отговор и път за отстъпление. Но в реалността диалозите никога не помагаха; в книгите героят имаше точния отговор, дори и да бе погрешен, а в реалността, когато се заговореше за истината, човек просто не знаеше какво да каже.

После отново вдигна книгата, която бе погледнал в началото, и осъзна, че е озаглавена „Животът пред теб“. Устните му се извиха в болезнена усмивка, клепачите му се притвориха за миг — твърде крехка защита, за да го скрие от външния свят. Взря се мълчаливо в Стела; във виолетовите очи, където бе потъвал толкова пъти, виждаше отраженията на слънчево вино и на море, което трябва да прекоси с обещание за далечно пристанище. Кой знае какво криеха тези води, колко бури и попътни ветрове, колко съкровища и незнайни създания. Към душевния порив изведнъж се прилепи друго чувство, което вече бе сянка на първото, негов двойник, негова маска — страхът, че няма да бъде на висота, че ще загуби пламъка, ще привикне. Страхът, че с отминаването на дни, месеци, години вече няма да чувства вкуса на това вино и да се доверява на това море.

— „Кажи ми, шуте, що е любовта?“ — стресна го тя, цитирайки познатия за него стих в опит да отключи първия от катинарите, стегнали изплашеното му сърце.

— „Любов е туй, що волния заробва, а роба волен прави“ — отвърна машинално той, подмамен в играта, на която не можеше да устои и чиито правила тя познаваше по-добре от всеки друг.

После страхът протегна ноктеста лапа през пробива в стената на неговата отбрана и отново го дръпна към мрака.

— Стела, но ние и така сме заедно. Свободни сме. Толкова ни е добре… Защо искаш да съсипеш всичко?

И излезе, без да дочака отговор. Колелата на велосипеда се въртяха мъчително бавно, сякаш тласкаше не педалите, а самия път.

А тя остана сама сред безмълвните книги и усмивката падна от лицето й като зле прикрепена маска.

Септемврийското слънце, проникващо през витрината, се разби на малки влажни люспици, които плъзнаха надолу по бузите й. Почувства се сама сред всички тези поети и писатели. Сълзите намокриха книгата, която още държеше в ръка. Ето за какво говорим, когато говорим за любовта — за сълзи.

За обяд Маргарита не се прибра у дома, а отиде у баба си, която живееше близо до училището. Не искаше да остане насаме с майка си — точно днес можеше да й е хрумнала гениалната идея да се прибере по-рано, за да прави компания на дъщеря си и да разпитва за първия ден в гимназията. Нуждаеше се от утешението на баба си след катастрофалното начало на учебната година.

Щом влезе, я лъхна ароматът на жасмин. Цветчетата плаваха в стъклена купа върху кухненската маса.

— Ще хапнеш ли нещо? — попита старицата още преди да са се поздравили.

— Не съм гладна.

Както всички сицилианци, баба й измерваше обичта в калории. Маргарита седна на масата и се наведе да помирише цветчетата от жасмина, отглеждан на балкона.

Тереза взе тенджерка, наля вода и я сложи на печката. В носа на Маргарита се развихриха всички възможни благоухания, макар и само от спомените й: паста със сардини, запържена галета, копър, кедрови ядки и стафиди, ароматно рагу с хрупкави макаронени кръгчета на фурна, сирене и патладжани… Баба й седна пред нея и скръсти ръце. Добрите й сиви очи криеха следи от стара, утаена болка или просто умората от един дълъг живот.