Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Обади ми се майка ти.

Маргарита отпусна глава над масата и закри лицето си с длани. Тялото й се разтърси в ридания.

— Мъките на гърнето само черпакът ги знае. В нашия род всички обичаме да си поплакваме — рече баба й, сравнявайки семейните неволи с врящо гърне, чиито тайни познава единствено черпакът.

Маргарита отдръпна ръце и надигна глава. Имаше чувството, че чертите й са останали отпечатани върху дланите й и може да надникне в тях.

— Казваш го, като че ли е нещо хубаво, но в плача няма нищо хубаво, бабо.

— Какво знаеш ти? Виж, аз вече съм на осемдесет и може би знам това-онова — отговори уверено старицата.

— Какво му е хубавото?

— Че после ти олеква. Особено ако някой те е видял да плачеш.

— Какво ти каза мама?

— Че има нужда от твоята помощ.

— А на мен кой ще ми помага?

— Аз.

Баба Тереза стана да погледне водата, която вече потрепваше, преди да заври.

— Къси или дълги макарони искаш?

— Искам татко да се върне.

— Кажи му го. Къси или дълги?

— Къси… На кого да кажа?

— На баща си.

Маргарита зяпна. Болката я бе заслепила за най-очевидния отговор.

— Дори не го знам къде е…

— Не е проблем. Обади му се и го попитай.

Старицата отвори пакет ригатони и изсипа в тенджерката над двеста грама.

— Много е, бабо! Казах ти, не съм гладна.

— Успокой се, госпожице. Цял живот готвя и знам точно от колко паста се нуждае едно разбито сърце.

Изрече го с онова завъртяно „р“, невъзможно за произнасяне, ако не си го слушал още от дете. Чувайки този звук, не можеше да не повярваш, че сърцето ти наистина е разбито.

Маргарита се разсмя и ако в момента имаше начин да се види в огледалото, може би щеше да повярва, че е красива. Както обичта след спречкване, така и усмивката след сълзи е най-красивото нещо на лицето на една жена.

— А ако не ми отговори?

— Опитай пак.

— Страх ме е, че няма да ми отговори.

— Тогава си стой със страха и съмненията.

Маргарита подви устни и бе готова пак да заплаче — страхът и надеждата са двете неразделни съставки на онова чувство, което наричаме носталгия . Точно него изпитваше в момента.

— Не може ли ти да му се обадиш?

— Не, Маргарита. Ти трябва да го направиш. Господ, когото обича, на скърби и мъки го врича.

— Какво каза? — засмя се Маргарита. — Недей да говориш на китайски.

— Зад всяка болка има благословия…

Баба Тереза остави думите недовършени, сякаш се взираше в някакъв стар спомен, после отвори хладилника и се загледа в рафтовете, без да се сеща какво точно търси. Маргарита разбра причината на това колебание, стана и взе буркана с млени домати, които баба й наричаше „салца“. Всеки ден слагаше вътре по един пресен лист от босилек. Подаде й го.

— Благодаря, радост моя. Съвсем съм изкуфяла…

— Не издържам, бабо. Не издържам.

— Маргарита, животът е като сладкишите. Можеш да имаш всички съставки и точната рецепта, но това не стига, за да станат вкусни.

— Какво искаш да кажеш?

— На всеки сто успешни сладкиша ми се падат и сто неуспешни — клисави, прегорени, напукани, недопечени…

— И къде си сбъркала? — попита с недоумение Маргарита.

— Никъде.

— Как така никъде?

— Не бърках нито рецептата, нито съставките.

— Тогава?

— Не бях вложила сърце.

— В какъв смисъл?

— Мислех за нещо друго. Следвах правилата, но умът ми не беше там…

— Какво общо има това с мен?

— Ако не вложиш сърце в онова, което ти предстои, няма да успееш в живота. Трябва да обичаш нещата, които правиш. Всеки сладкиш има своя история: за кого го приготвяш, какво изпитваш, докато го правиш… всяко нещо влиза в ръцете ти и докато го замесваш, мислиш с ръцете, обичаш с ръцете, създаваш с ръцете. Най-хубавите ми сладкиши се получаваха, когато си мислех, че ги правя за дядо ти. Дори и сега, макар че вече го няма…

Маргарита слушаше простичката мъдрост на майката на своята майка. Баба Тереза беше сигурна, че за да успееш, не е достатъчно да знаеш как се правят нещата — трябваше да знаеш кой си и кого обичаш.

— Потърси баща си и го помоли да се върне. А ако не иска, ще идеш да го прибереш. Вече не си дете, мила моя. От дърво или от слама, всеки дом си има драма…

Тя се обърна и лапна един горещ ригатон, без дори да се намръщи. Добави малко сол и разбърка, замествайки за пореден път правилата с вкуса на живота.

Маргарита се бе унесла в нови мисли. Те напомняха бабините сладкиши — простички, но неустоими като цветята на нейния роден край.