Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Ще го направя — заяви Маргарита след дълго мълчание и сега лицето й беше лице на жена.

Баба й изцеди ригатоните, сипа ги в дълбока чиния, добави салцата, после откъсна един жасминов цвят, разтърка го леко с пръсти и го сложи на ръба на чинията. Ароматната пара над горещата паста с доматен сос се смеси със силното ухание на жасмин.

Изкусен от тия аромати, стомахът на Маргарита се отпусна и тя започна да яде, отначало бавно, после с нарастващ ентусиазъм. Докато се хранеше, тя не откъсваше поглед от баба си. Старицата й се усмихна.

— Ти си моята радост.

Доматеният сос очерта червен овал около устните на Маргарита.

Баба й се разсмя.

— Какво има? — попита Маргарита.

Старицата продължаваше да се смее, гърдите й подскачаха, а благите й сиви очи се навлажниха.

Маргарита разбра, взе един ригатон, овалян в сос, и се нацапа по носа и бузите, както правеше като малка, за да ядоса майка си.

Баба й се кикотеше неудържимо. Маргарита пристъпи до нея и я целуна по бузата въпреки безуспешните й опити да се опази.

Двете се смееха волно и весело с онзи простичък смях, с който се смее самият живот, когато не се взима твърде на сериозно.

Следобед Тереза и Маргарита отидоха да вземат Андреа от детската градина.

Малкият изглеждаше очарован от предучилищния живот и веднага се захвана със заниманията, които наричаше „задачи“ в единствения период от детството, когато задачите означават да фантазираш, изобретяваш и твориш. От усърдие езичето му надничаше между зъбите. Косата му беше светла, а сините очи — странни, също като рисунките му.

Ариел бавно кръжеше в прясната вода. Маргарита бе поела задължението да я сменя, когато идва на гости, защото баба й забравяше и водата ставаше жълтеникава. Тогава Ариел почваше да размахва перки като пияна. Сега ритмично отваряше и затваряше уста и от време на време пускаше по някое мехурче. После рязко се врътваше — знак, че е забравила предишния си живот — и отново се смайваше от стъкления аквариум като от океан, който вижда за пръв път. Маргарита я гледаше мълчаливо и желаеше подобен живот. Тогава вече нямаше да чувства болка. Можеше да забрави изпитванията и пъпките по носа, но болката… кой знае…

Миниатюрният океан на Ариел й напомни как играеше на плажа с баща си. Сама не можеше да построи нищо, всичко се срутваше. После той идваше и изграждаше неразрушим замък с мънички бойници, порти и дори прозорци. Сега животът й приличаше на пясъчен замък, който се разсипва от първото докосване.

Баба Тереза, която така и не свикна със студа на този град и вечно си плетеше пуловери като за Северния полюс, прекъсна унеса й.

— Дядо ти обичаше да разказва разни истории. Знаеше стотици. Като ме видеше да меся, казваше, че историите са тестото на живота. Веднъж ми разправи за един остров, чиито обитатели не делели нещата и хората на мъжки и женски, а на идващи от небето и идващи от морето.

Бръчките на баба й се изглаждаха, когато си спомняше за своя покоен съпруг и неговото увлечение да разказва истории, което бе наследила.

— Какво идва от небето, питах го аз, макар да знаех отговора. А той ми отвръщаше с усмивка: Любовта.

— Защо?

— Защото идва от небето и пак там се завръща.

— Тази между татко и мама отиде под земята… — прошепна Маргарита.

Баба й помълча известно време.

— Дядо ти казваше, че дори болката идва от небето — промълви накрая тя, сякаш наранена от някакъв забранен или твърде болезнен спомен.

— Защо?

— Защото идва от небето и пак там се завръща.

— Като любовта ли?

— Като любовта.

— А каква е разликата? — попита Маргарита.

— И аз питах същото. Той се позамисляше, после даваше един от онези негови учителски отговори. Казваше, че страст означава както да обичаш, така и да страдаш… Страстта е да изпитваш обич и болка едновременно — тя е треска, стигаща чак до костите. „Ти си моята страст, Тереза, единствената ми истинска страст.“ Така казваше.

Лицето на баба й се преобрази в географска карта, осеяна със спирки, пътешествия и завръщания.

— А ти?

— Какво аз?

— Какво му отговаряше?

— Мълчах.

— Ами той?

— Целуваше ме.

— И как беше?

— Това си е моя работа.

Маргарита се изкиска и я посочи с пръст.

— Срамуваш се.

— Не е за пред дечурлига — отвърна баба й и кимна към Андреа.

— Не съм никаква дечурлига. Дете съм — възрази възмутено той.

— Ти си моята радост — изрече Маргарита досущ като баба си.

Двете се разсмяха, а Андреа така и не разбра защо. Не разбираше толкова много неща, които големите правеха. Затова рисуваше. Успяваше да забоде реалността върху връхчетата на цветните си моливи и вечно мечтаеше за огромната кутия, която бе видял в един магазин — с над сто цветни молива във всички оттенъци. Но мама казваше, че били много скъпи и трябвало да изчака, докато порасне.