Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Една корица го гледаше с очите на дете, облечено като възрастен мъж — поглед от долу на горе, изненадан и боязлив. Канеше се да прочете анотацията, когато закачлив глас извика:

— Господин учителю!

Вдигна глава и зърна две очи като глицинии — очите на една жена, малко по-млада от него, която го гледаше със смесица от ирония и нежност.

— А ти какво правиш тук? — попита с усмивка той.

— Търсех една книга…

Всеки път, когато трябваше да си кажат нещо, го правеха чрез книга, криеща в заглавието, корицата, рекламата или съдържанието си тайно послание като бутилка в океана. Стела беше дъщеря на собствениците и им помагаше в работата. Бе влязла в живота му, както става с книгите, към които изпитваш внезапно влечение, като късче от душа, изгубено в незапомнени времена. Всичко започна преди три години, когато по време на първото си назначение той влезе в тази книжарница близо до училището и попита:

— Имате ли „Думите, които ти дължах“ от Педро Салинас?

Докато оглеждаше рафтовете, тя тихичко нашепваше:

— Моля? — попита той.

— О, нищо, запомнила съм някои негови стихове — отвърна тя и вдигна ръка към книгата, сякаш сочеше жив човек.

Усмивката, с която придружи тези думи, бе като съвършена рима върху лицето й. Боговете даряват само първия стих, после поетите имат задачата да останат на висота и при следващите. Така е и с любовта — тя идва като небесен дар, а после всичко е в наши ръце, трябва да вложим смелост и труд, за да я сътворим, без да се боим от собственото си несъвършенство.

— Как си? — попита сега той.

— Като хубава книга на петдесета страница — отвърна тя със сравнението, което бяха измислили за описание на чувствата.

В случая — неизвестна, но сигурна радост. „Книга, зарязана на десета страница“ означаваше силна болка, „книга, прекъсната на предпоследната страница“ — връх на желанието или страх, че нещо ще свърши твърде бързо.

— А ти как си? — попита на свой ред Стела.

— Имам интересен клас, ще свърша отлична работа — отговори той.

— Попитах как си, не какво ще правиш.

Учителят сведе поглед към корицата на книгата, която още държеше, търсейки отговора в хартиените детски очи, за да избегне другите, живите, които се взираха в неговите. После тя добави:

— Помисли ли?

— За какво?

— За това, което исках да ти кажа.

— Как да мисля, като не знам за какво става дума?

Тя сложи длани на бузите му.

— Какъв си ми сухар! Жените обичат да мислят без строго очертани рамки…

— Какво ще ми кажеш? — прекъсна я нетърпеливо той, но Стела не му обърна внимание.

— Жените обичат тихата жарава на очакването… За да могат после по-добре да си спомнят този момент, да съхранят всяка подробност, всеки знак по лицето на другия, всеки цвят и аромат…

— И какво следва?

— Ние, жените, обичаме мъжете да се досещат какви сме, какво желаем, понякога дори да си го измислят… И се побъркваме, като открием, че мъжът до нас вижда неща, които сами не знаем за себе си — каза тя и кокетно запърха с мигли, опипвайки крайчето на косата си.

— Подскажи ми…

— Какъв ден е днес?

— Понеделник.

— Не, глупчо — разсмя се тя. — Днес е годишнина от първата ни среща. Помниш ли?

— Да, разбира се — отговори той и смутено погледна часовника на стената. Вечно забравяше важните дати.

— Днес стават точно три години, скъпи ми учителю. Спомням си онези четири секунди… Ако успееш да очароваш една жена за цели четири секунди, без да я отегчиш, успехът е гарантиран…

— Трябва да го отпразнуваме! — възкликна той с надеждата, че това е „важното нещо“.

— Чакай… Друго исках да ти кажа. Нищо ли не подозираш?

Лицето му посърна. Отчаяно се надяваше да влезе клиент, но мълчанието му отекваше оглушително в тясното помещение, а книгите сякаш бяха затаили дъх в трепетно очакване.

Тя се разсмя, за да разведри ситуацията; познаваше твърде добре защитните му реакции. Изчезна между рафтовете, които я погълнаха.

Върна се с книга в ръка, вдигна я пред лицето му, за да прочете добре заглавието, после над корицата надникнаха сините й очи с виолетов оттенък. „За какво говорим, когато говорим за любовта“. Усмихна се.

Той оставаше все тъй сериозен, търсейки начин да се спаси от гатанката.

— Откакто съм с теб, станах по-добра. Ти също, учителю. Заедно сме по-добри, отколкото поотделно. По-истински. Не съвършени, разбира се, но както знаеш, съвършенството е трудно постижимо, така че оставяме на другите да се стремят към него. На мен ми харесва свещеното и могъщо несъвършенство на живота…