Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Покажи ми тази картинка — помоли го баба Тереза.

В пространството отляво множество малки фигурки крачеха по безкраен син път, който лъкатушеше като размотана прежда, чиято нишка се сплиташе и кръстосваше в сложен лабиринт. Останалата част от листа бе празна. Никой не знаеше кому принадлежи това бяло пространство.

— Този път прилича на моите прежди… — После старицата посочи бялата пустота. — Защо не нарисуваш тук цветята, небето, дърветата?

Андреа я зяпна с откровения и невинен поглед на дете, вършещо всичко, без да размишлява.

— Нали трябва да има дървета, птици… — добави почти извинително бабата.

— Да, ама нямам цветове. Трябват ми онези от голямата кутия — отговори Андреа.

— Пред храбро сърце злата участ вдига ръце — промърмори бабата, гледайки плетеницата и бялото празно пространство.

Маргарита любопитно се вгледа в тази бяла пустота, където чезнеше дългата преплетена нишка. Зърна там скрит телефон, който звъни, но никой не го чува.

Градът бе изпълнен с обичайния шум на късния следобед, когато мъже и жени напускат работните си места, задръстват улиците и разливат наоколо всекидневната си умора, крачейки в търсене на обич, витрини или телевизионни предавания. Тогава децата, които вече са приключили с уроците, тичат по тротоарите в обратна посока, бягат от затвора на домашното пристанище, вдигат платна и се хвърлят в прегръдката на неизвестното, за да избягат от скуката, с надеждата вън да има нещо наистина ново. Момичетата са с леки роклички, сякаш денят едва започва. Те обичат хората не само да ги гледат, но и да ги забелязват.

Момичето пушеше лениво на прозореца. Беше само по тениска. Зад нея Джулио лежеше мълчаливо на разхвърляния диван и отговаряше на съобщение по телефона. Беше се завъртял настрани, за да прикрие самотата, вечната спътница на екстаза. Всеки път имаше чувството, че докосва небето, но после неминуемо рухваше от шеметните висини и душата му се разбиваше на ситни стъклени късчета. Любовта не предлагаше обещаната утеха. Никоя прегръдка, целувка, ласка или милувка не бе в състояние да изцели раната. Лепенки. Една над друга, цяла планина върху рана, която никога не е била почистена и дезинфекцирана.

Рафтовете по стените бяха пълни с романи, дивидита и компактдискове. Хората четат любовни романи, гледат романтични комедии, слушат сантиментални песни. И мислят, че любовта запълва бездната на собствената им самота. Но никой не може да запълни нещо без дъно. Душата му беше като кладенец и той непрестанно хвърляше камъни в нея, но те изчезваха безследно, а му липсваше смелост да се наведе и да надникне надолу. Не искаше да пие отровната вода на кладенеца; искаше само да го запълни веднъж завинаги.

В детството често сънуваше, че е рицар с непробиваема броня, изкована специално за него, и пътува из едно кралство, заплашено от Великия дракон. Търсеше го в гори, планини, пещери. Без резултат. Стигаше чак до най-далечните брегове на кралството и накрая го откриваше край морето. Заедно с малкото драконче. Дълго се гледаха, после Великия дракон, който в действителност беше майка, го нападаше и притискаше с коравата си люспеста кожа, разбивайки на хиляди парчета бронята, а може би и тялото му. Но той не усещаше болка. И изведнъж вместо рицар и броня на плажа оставаше само едно дете, което си играеше с пясъка и се смееше. После се събуждаше, когато вълните намокряха краката му, и откриваше, че лежи отвит. Изтръпнал от студ.

Джулио искаше да си играе като малко дете. Но нямаше майка, готова да гледа игрите му. Въпреки всичко опитваше да си играе, но играта бе пълна с тъга и гняв. Играеше си с това момиче, с училището, с риска, с живота и дори със смъртта.

Той посегна към ризата си.

— Къде отиваш? — попита момичето.

— Не е твоя работа.

— Защо не останеш да хапнем нещо, да изгледаме някой филм и да си поговорим — предложи тя и го погали по косата.

— За какво? — попита той, докато нахлузваше дрехите си.

— За нас — отвърна тя. И лицето й грейна.

— Чукането не е повод за разговор — каза той. Изгледа я хладно, целуна я по бузата и излезе.

Джулио тръгна пеш през парка, където някакъв мъж се мъчеше да озапти кучето си, а едно детенце топуркаше след топка почти колкото него, докато мързеливата бавачка само му подвикваше, без да помръдне. Наближи една пейка, на която две хлапета си разменяха нежности, задигна чантата на момичето и се отдалечи безшумно като котарак с присвити очи. Метна чантата в близкия храсталак, след като прибра едно шалче, още с етикета. Някакво дете с топка в ръката го гледаше, явно си търсеше другар за игра, и Джулио му се усмихна. Окуражено, детето му подхвърли топката и той я отби с глава.