Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Търсих да измисля нови цветя, нови звезди, нови тела, нови езици. Накрая ще помоля за прошка, задето се хранех с лъжи… и ще ми бъде разрешено да притежавам истината духом и телом…

Артюр! Тръгнал да търгува из далечни морета в търсене на грубата и недостижима реалност, която го настигнала неумолимо под формата на тумор в коляното, слагайки край на пътя му. Няма решение — или живееш в лъжовната илюзия на метафорите, или умираш от тумор в реалността.

Никакво връщане назад. Това искаше тя, да затворят всички изходи, дори аварийния. А ако къщата пламнеше? Или ако просто ги обземеха досада и скука? Той не смееше да избере, без да разбира, че това означава отказ.

Телефонът му забръмча. Стела бе чула мислите му, както се случва понякога с влюбените, чиито желания и страхове постепенно се сливат.

„Не искам да съсипя всичко; напротив, искам да бъде още по-голямо, красиво и пълно. Вярвай ми, учителю, остави всичко на мен, но излез извън своите граници. Нямаш представа колко е хубаво да обичаш отвъд собствените си страхове. Аз познавам твоите и искам да ги направя свои. Обичам те.“

Думите от есемеса на Стела се превърнаха в припев, който го придружи в дрямката. Сънува далечни земи, тумори и прокълнати поети. Междувременно от мрачното небе се лееше неспокойната нежност на дъжда, задържан прекалено дълго от облаците. Някой би се оплакал от този дъжд, но друг — например някой зажаднял за влага храст би го посрещнал с радост. Всички искат благодат, но не всички могат да я приемат в един и същ момент и по еднакъв начин. Всички искат да чуят „Обичам те“, но не всички имат смелостта да приемат, че някой друг ще им каже; „Искам да бъдеш ето такъв.“

В същия този час, който дава плът на невидимите неща, сънища, звезди, духове и влюбени, Андреа се пъхна под завивката на сестра си и се сгуши до нея. Топлото й тяло го успокои и след няколко минути мълчание той каза:

— Страх ме е от тъмното.

— Няма никакво тъмно, Андреа.

— Има го.

— Тъмното е, когато няма светлина.

— В тъмното има чудовища. На светло не се виждат.

— Ти виждал ли си ги?

— Да.

— И какви бяха?

— Грозни.

— Защо, какво правеха?

— Плашеха ме.

— Как?

— С тъмното — както правят чудовищата. Плашат те, защото се крият, но ги има.

— Къде се крият?

— В ъглите, в дупките, и пропълзяват по тъмно. През деня вървят след теб, нямат смелост да ти излязат насреща, защото светлината ги издухва обратно назад. Но имитират всичко, което правиш.

— Защо?

— Завиждат.

— А причиняват ли болка?

— Да.

— Как?

— С тъмното.

— Аха…

— Но и те имат страх.

— Какъв?

— Винаги са сами и те нападат, когато също останеш сам.

— А ако сме двамата?

— Не нападат.

— Защо?

— Защото в двама ни има светлина.

— Но нали е съвсем тъмно!

— Не, има светлина, която виждат само чудовищата.

— Каква светлина?

— Светлината, която пламва, когато двама души са близо и се прегръщат, също като в лампата.

— Какво общо има лампата?

— Вътре в нея има две ръце и светлината минава между тях.

— А ние защо не я виждаме?

— Защото е тайна светлина, вижда се само в рисунките. Когато двама се обичат, никое чудовище не може да ги докосне.

— Много чудовища ли има в нашата къща?

— Вече да, защото по-рано светлината на татко и мама ги държеше надалече.

— А сега?

— Лампата изгоря. Сега излизат от всички ъгли и дупки. И са гладни.

— Ядат ли?

— Да, съня.

— Съня ли?

— Да, държат те буден и изсмукват всичкия ти сън.

— И какво правят с него?

— Растат, стават все по-големи.

— А после?

— После вече не се побират в ъглите и дупките и тогава скитат навсякъде.

— Ммм…

— Трябва да ги уморим от глад…

— Как?

Андреа целуна сестра си. Вкопчи се в нея като в спасителен пояс и след броени секунди потъна в сън. Маргарита не можеше да заспи, но поне тази нощ чудовищата щяха да оставят на мира детето и да поглъщат само нейния сън. Имаш ли кой да бди с обич над теб, можеш да спиш спокойно.

Но понякога обичта изгаря. Защото малко по малко нишката изтънява от същата тази топлина, която я кара да свети.

Първият час е най-труден, защото събира заедно миналото и бъдещето. Миналото е мекото легло и завивката, способна да те опази от всяко нападение на реалността, се смесва с бъдещето на цял ден уроци и домашни. Първият час е изпълнен с носталгия и отчаяние — убийствен концентрат за когото и да било, особено когато си на четиринайсет години и самата мисъл за нещо „първо“ е достатъчна, за да те смаже. Можем само да си представим какво е, когато мисълта се превръща в действителност например първо изпитване.