Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Едно момиче излезе от кабинката и изгледа Марта накриво, но тя продължи невъзмутимо:

— Знаеш ли кои са единствените животни, които не могат да вдигнат глава и да погледнат небето?

— Учителите — заяви Маргарита сериозно.

— Не! Прасетата! Ама то е едно и също! — разсмя се Марта и този път Маргарита не успя да се сдържи.

Вратата на тоалетната се отвори и Марта я хвана за ръката. Маргарита си изплакна лицето и двете предпазливо излязоха.

В коридора се разминаха с Джулио. Той потърси погледа на Маргарита, но тя не виждаше нищо друго, освен своя позор и гледаше втренчено изцапаните връхчета на обувките си. Тогава той погледна ръцете, за да разбере нейните мисли, и ги видя отпуснати, безсилни, безжизнени. Това тяло не лъжеше — беше мъртво.

Като я видя да изчезва зад вратата, той спря и се запита с какво го е омагьосало това момиченце.

Учителят с велосипеда мина край него с цяла торба празни приказки и безброй неприятни мисли, ако се съдеше по напрежението му. Джулио влезе в класната стая и съсредоточено се заслуша в урока по философия. Това беше единственият предмет, който се опитваше да внесе поне някакъв ред в света, да разбере човека и реалността, а той страдаше от внезапна носталгия по един подреден свят, където всичко има смисъл и можеш да живееш, да се усмихваш и да обичаш.

До края на часовете Маргарита не вдигна глава. Чуваше как учителите запълват минутите с формули и твърдения, които нямаха нищо общо с нейния срам. Сърцето й беше приковано в центъра на сложен и неясен лабиринт, който мислите не можеха да опростят, камо ли да открият изход от него.

Когато удари звънецът след последния час, освободените детски тела се втурнаха навън в търсене на душите си, отлетели от тях за известно време. Русата хубавица, безупречно издокарана с прилепнали сиво-синкави джинси, се присмиваше на Маргарита и Марта пред приятелките си.

— Смахната и още по-смахната — каза тя. — Стават за кинокомедия.

Другите се разкикотиха.

Марта се обърна да види реакцията на Маргарита, после попита:

— Искаш ли да дойдеш у нас на обяд?

— Ако не сте канибали…

Двете се разсмяха и оставиха зад гърба си този страшен училищен ден.

Както всички преходни месеци, септември бе пълен с противоречия. Втурваше се напред с хладния вятър, който скоро щеше да стане есенен, връщаше се назад с все още лятната светлина на небето. И всеки можеше да се наслаждава на това, което предпочита: избледнели листа, които започват да се предават, бързи облаци без дъжд като сиви дворци в небето и късчета синева между тях като рамки на безкрая.

Учителят грижовно отключи веригата на велосипеда, както би свалил юздите на кон, преди да го пусне на паша. Потегли към „Пътуващ Парнас“. Есемесът на Стела го бе насърчил. Тя още вярваше в него, би дала всичко, за да останат заедно, и със сигурност щеше да отстъпи от прибързаните си планове. Обичта се подхранва по-скоро от разстоянията, отколкото от близостта, а прекалената близост я задушава. Само който може да иска още и още остава влюбен. Който притежава, скоро започва да желае нещо друго… По-щастлива е любовта в мечтите, отколкото две четки за зъби в една и съща чаша. Затова, докато въртеше педалите, той си припомняше вълшебните сцени от един филм и си повтаряше сонета, който Джон Кийтс съчинил за любимата си Фани. С него щеше да помоли Стела за прошка.

Кийтс така и не увенчал с корона тази любов, която се подклаждала от ръкописни писма, от разстояния, тишина и очакване, както децата очакват да видят падащи звезди през августовските нощи.

Пешеходците крачеха бързо по улиците и откъм кръстовищата свадливо се обаждаха клаксони.

Той беше готов да се взира вечно в звездата си, очаквайки да я види как пада в ръцете му от мрачните дълбини на небето. Внезапно от една странична уличка изскочи кола и удари спирачки само на сантиметри от колелото му, а шофьорът обясни с най-цветисти метафори какво мисли за него — вярно казват, че навсякъде има поезия.

Но учителят бе твърде зает да се превръща в „безсънен, кротък, търпелив отшелник“, за да му обърне внимание. Бе готов да чака до края на света, защото само времето таеше формулата за превръщане на желанията в живот и живота в желания… Стотици хора седяха по масичките на откритите заведения — пиеха и се усмихваха сред градската суматоха. Но той щеше да бъде страж на утрото и вечерта, готов да чака вечно и завинаги…