Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Пред входа на училището, откъм кофите за боклук, където си бяха уговорили среща, Марта поздрави Маргарита с една здрава прегръдка, после я накара да изслуша някакъв много оригинален хороскоп, който следяла редовно. Разпечатвала го всяка сутрин, преди да реши какво да облече, и цял ден го носела в джоба си. На четиринайсет години всяка вяра помага да се предпазиш от реалността и ефектът й нараства, колкото е по-преносима. Хороскопът на Марта гъделичкаше самочувствието й с обещания за неочаквани възможности и утоляваше жаждата й за необикновени събития, за да се увери, че и нейният собствен живот не е чак толкова обикновен.

Маргарита беше зодия Лъв и днешният й хороскоп говореше недвусмислено: „Да познаваш врага си е половин победа. Избягвай всеки непознат враг, а ако не можеш, приеми отстъплението за победа.“ Марта се разсмя, след като й го прочете, но Маргарита изтръпна от предчувствие за наближаваща беда.

Учителката по математика влезе с десет минути закъснение и взе да се оплаква от транспорта, от финансовите закони и глобалното затопляне, което не предвещаваше нищо добро. Беше над петдесет, носеше джинси въпреки размерите на задника си и мъкнеше торби, в които моркови и грозде се смесваха с контролните по математика. След една прибързана проверка, при която прескочи поне половината имена, тя започна по същество:

— За днес трябваше да преговорите две-три нещица… Да видим докъде стигнахме… Някой да ни помогне…

Гласът й беше спокоен, сякаш изреждаше списък за пазаруване, и от това страхът се изписа още по-силно по лицата на учениците. Някои инстинктивно свиха глави между раменете си, други изведнъж проявиха подчертан интерес към обувките си, трети се преструваха на безразлични.

— Ти! — възкликна учителката и погледът й се стрелна като мълния през класната стая.

Раздаде се колективна въздишка на облекчение, но никой не помръдна.

Марта прошепна с неволна усмивка:

— Знаех си, моят хороскоп никога не греши.

— Е, как се казваш? — изграчи учителката.

Всички мълчаливо се втренчиха в Маргарита, която едва смотолеви името си.

Учителката, която междувременно си бе сложила чифт розови очила, каквито се продаваха за пет евро в магазините за цигари, я изгледа доброжелателно.

— Ставай, ставай… Ела на дъската. Няма страшно, това е само преговорче.

Никога не се доверявай на умалителните или ласкателните слова от устата на учител — те винаги са прелюдия към бедствия, каквито човешкият език не е в състояние да опише.

Мислейки за хороскопа, Маргарита остана неподвижна, сякаш не ставаше дума за нея. Съучениците й се колебаеха между желанието да стане, за да спаси от мъчението някой друг „доброволец“, и надеждата да не стане, за да видят реакцията на учителката. Това е най-хубавото в училище — да срещнеш други възрастни и да разбереш, че има и по-скапани от родителите ти.

Маргарита мълчеше и не помръдваше, вцепенена от страх.

Учителката вдигна вежди и свали очилата си.

— Е? — строго я подкани тя.

Маргарита се изправи с омекнали крака. Бавно тръгна напред, но докато посягаше към тебешира, стомахът й се разтърси от спазми и цялото съдържание на закуската й се лепна върху дъската.

Целият клас настръхна. Русата прошепна:

— Отврат!

Отначало учителката не осъзна какво е станало, защото търсеше в учебника страниците с уроците, които бе дала за преговор. Когато си даде сметка за ситуацията, тя скочи на крака, изтича покрай Маргарита, която се превиваше от срам, излезе в коридора и изкрещя:

— Госпожооо… елате веднага с парцала, че тук едно дете повърна.

Русата се разсмя, останалите й запригласяха. Марта остана сериозна и едва не заплака — чувстваше се виновна. Маргарита безмълвно излезе и тръгна по коридора към тоалетната, докато учителката продължаваше да вика полуглухата чистачка. Вече целият коридор знаеше и щеше да има тема за клюки поне за две междучасия. Думата „дете“ продължаваше да отеква в ушите й. Само децата повръщаха.

Затвори се в тоалетната и не искаше вече никога да излезе. Тоалетната беше заместникът на гардероба. Марта разбра какво е положението и дойде в полумрачното й скривалище.

— Маргарита? — извика тя. — Аз съм.

Маргарита не отговори.

— Знаеш ли, че са изследвали хиляди щрауси в течение на десетки години и нито един от тях не си е крил главата в пясъка?

Маргарита се усмихна и прехапа устни. Струваше й се, че е още дете точно в момента, когато трябваше да се приеме на сериозно.