Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Благодаря, госпожо — каза Маргарита. — Извинявайте, че идвам без предупреждение… но… Марина не успя да отговори, защото в хола нахълта момче на десетина-единайсет години с червена тротинетка.

— Ти коя си? — обърна се то към Маргарита.

— Приятелка на Марта.

— А как се казваш? — попита хлапето иззад кръглите си очилца.

— Маргарита.

— Готина си, макар че изглеждаш малко шантава.

Маргарита се смая — точно тук да я нарекат шантава…

Марина разроши чорлавата коса на сина си.

— Той винаги казва каквото мисли… Имай търпение, ще свикнеш.

— Аз съм Марко. Знаеш ли, че хлебарките могат да живеят девет дни без глава?

— И след това умират ли? — заинтригува се Марта.

— От глад — обясни Марко много сериозно.

— Значи, ако ти откъсна главата, ще можеш да караш още девет дни?! — разочарова се Марта.

— Ти просто завиждаш, защото не знаеш нещата, които никой не знае… — Марко затвори очи, приведе глава наляво и скръсти ръце. — Невежа! — добави той, после отстъпи назад и подкара със замах превозното си средство.

— Марко е най-големият специалист по нещата, които никой не знае — обясни Марта на Маргарита, която вече се чудеше как да избяга от този цирк. И без това в момента животът й беше пълен с твърде много неочаквани сътресения, та да добавя към тях и още хаос.

Отгоре на всичко, докато Марта се отправяше към стаята си, а Марина се запъти към кухнята, две абсолютно еднакви момиченца изникнаха в коридора с намерението да импровизират някаква смахната хореография под звуците на поп музика в стил Лейди Гага. Подскачаха с ръце на кръста и въртяха глави, размахвайки дългите си руси плитки. Марта се включи в танца и двете сестрички се вкопчиха в нея, сякаш бе пристигнала кралицата на спектакъла. Те заръкопляскаха и почнаха да следят движенията й, опитвайки се да ги имитират. Марта беше страхотна, движеше се като Шакира. Маргарита гледаше сцената, вкаменена от смайване. Момиченцата забелязаха това и я хванаха за ръцете от двете страни.

— Можеш ли да танцуваш? — попита Паола.

— Можеш ли да танцуваш? — попита Елизабета.

— Не много добре… — призна Маргарита.

— Тогава ще те научим — каза Елизабета.

— Да, ще те научим — повтори Паола.

— Прави като нас — каза Елизабета.

— Като нас — повтори Паола.

Двете застанаха една срещу друга, събраха ръце зад главите си с разперени лакти и започнаха да се люшкат предизвикателно като шестгодишни ориенталски танцьорки. В търсене на подкрепа Маргарита се озърна към Марта, която продължаваше да танцува в опиянение. Тогава тя също опита да се отпусне във вихъра на музиката и започна да се движи както можеше. На два-три пъти Марко прекоси танца с тротинетката си и презрителната му физиономия подсказваше, че поставя жените на първо място в списъка на нещата, които никой не знае.

Всички бяха толкова луди, че Маргарита постепенно престана да се срамува и почувства как радостта завладява краката й. Сега танцуваха по двойки, макар че Маргарита нямаше представа коя от близначките я е избрала. Не я интересуваше — искаше само да се смее и да танцува.

Музиката свърши.

— Ама теб си те бива — каза Елизабета.

— Да, бива си те — каза Паола.

— Ще танцуваш ли с нас днес следобед? — попита Елизабета.

— Ще танцуваш ли? — повтори Паола.

— Само че трябва първо да си напишете домашните, момичета — каза Марта.

— Написахме си ги всичките.

— Всичките.

— Кога? — попита Марта.

Близначките не отговориха. Спогледаха се и след това всяка от тях заби поглед в краката на другата.

— Трябва да си ги напишете — каза Марта.

— Ама ние имаме съвсем малко. Като ги напишем, ще танцуваме ли? — каза Паола.

— Съвсем малко. Ще танцуваме ли, като ги напишем? — обади се и Елизабета.

— Да, когато приключите, ще танцуваме — увери ги Марта. — А сега марш в стаята.

Марта и Маргарита се добраха до стаята на Марта като корабокрушенци след дълго и мъчително плуване. Маргарита си помисли, че в тази къща е невъзможно да се почувстваш сам; би искала да живее тук, а не в гардероба.

Стаята на Марта беше пълна със снимки на странни места и странни лица с още по-странни изражения. Маргарита се загледа в тях. Заинтригува я снимката на едно момче с права коса, в чието лице се разбиваше снежна топка.

— Това е Фабрицио — каза Марта. — Баща ми си пада по фотографията и имаме цели стаи, пълни с неговите експерименти.

— Кой е Фабрицио? — попита Маргарита.