Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Днес ни гостува Маргарита — обясни Марина.

— С нея седим на един чин — уточни Марта.

Бащата, който имаше разкошни мустаци, дълга черна коса и кафяви очи, извади фотоапарат от чантата на рамото си. Винаги го носеше със себе си като втори чифт очи.

— И нас, и нас! — викнаха близначките като едно тяло с две глави.

Те се втурнаха да застанат до Маргарита, а Марта я прегърна през раменете. Марко и Фабрицио се дръпнаха настрани от кадъра.

Бащата на Марта щракна няколко снимки, усмихна се и отиде да си измие ръцете, докато Марина му сипваше.

— Винаги ли сте заедно на обяд? — попита Маргарита.

— Когато успеем. Невинаги става, но днес е така — отговори Марина.

В това семейство нямаха нужда от телевизия — по време на хранене вечно имаше кой да разказва нещо, да спори, да се смее или да плаче. Не им трябваше допълнителен шум за запълване на мълчанието. Всички те бяха принудени да слушат и гледат света през очите на другите.

— Как беше днес в училище? — попита бащата, докато сядаше на масата.

— Аз открих нещо, което никой не знае — съобщи Марко.

— Не може да бъде!

— Да се обзаложим ли, че не го знаеш?

— На какво?

— На един сладолед — каза Марко.

— Да, сладолед! — намеси се Паола.

— И за мен! — обади се като ехо Елизабета.

Бащата кимна тържествено. Маргарита неволно се засмя.

— Пеперудите усещат вкуса с краката си — заяви уверено малкият учен.

— Колко отвратително! — възкликна една от близначките. Маргарита не успя да разбере коя точно.

Бащата се изненада.

— Ура! — провикна се Марко, който знаеше, че е спечелил за пореден път.

— Ами вие? — обърна се бащата към Марта и Маргарита.

— Имахме математика, история, изкуство и природознание — изброи Марта.

— И струваше ли си?

— Не — каза уверено Марта. — Нищо интересно, само обичайните неща, дето можеш и сам да си ги прочетеш в книгите.

Маргарита бе поразена от този отговор и същевременно облекчена от факта, че Марта не каза какво стана в часа по математика.

— Ти какво обичаш най-много, Маргарита? — попита бащата.

— Да танцува — отговориха близначките, като че въпросът беше отправен към тях. — Вече танцувахме, много я бива!

Маргарита се засмя.

— Не, не… не ме бива. — После смутено се обърна към него. — Не знам.

— Няма ли нещо, което да ти спира дъха? От което в сърцето ти да избухва радост? Нали знаеш, когато ти се доплаква, без сама да разбираш защо… — попита Марина.

Маргарита не разбираше на какъв език говорят в тази къща, но й харесваше.

— Може би… да се върне баща ми — отговори сериозно Маргарита в пристъп на доверие, без сама да знае откъде е дошло.

Фабрицио вдигна очи и се опита да я утеши с поглед. Близначките не разбраха. Марко мълчеше и се чудеше дали темата е достойна да бъде включена в списъка на загадките.

— Знаете ли, че днес ще ги водя на репетицията? — възкликна Марина, за да отърве Маргарита от този разговор, който започваше да става неудобен, ако се съдеше по зачервените й очи.

— Момичето току-що дойде и вече го развалихте… Извинявай, Маргарита… — каза бащата, докато навиваше спагети на вилицата си.

— Може ли и ние да дойдем? — попитаха близначките.

— Ако се държите добре и си напишете домашните — каза бащата.

Марина го погледна с лек укор, сякаш искаше да му каже: „Хубаво ме нареди.“

— Може Фабрицио да ви придружи и да наглежда близначките — каза бащата, гледайки сина си право в очите.

— Добре — съгласи се той, а погледът му уж случайно се насочи към Маргарита. Тя се изчерви.

Марина забеляза това и се усмихна.

— Ами сладоледът? — попитаха близначките в хор.

Следобедът на учителя се изпълни с призраци, които не можеше да прогони. Също като известната картина, в която Дон Кихот, седнал сред стаята, крещи и се бие с рицарските си видения, той се мъчеше да подготви утрешния урок и в същото време напразно отблъскваше думите великани: „любов“, „деца“, „бащинство“, „семейство“… Тогава застана прав на леглото с книга в ръка, рецитирайки на висок глас стихове, които би трябвало да внесат ред в хаоса. Звънецът провали и това усилие. Той тихо се приближи до вратата и надникна през шпионката.

— Знам, че си вътре! — прогърмя глас, сякаш способен да изкърти вратата.

Учителят се притисна до стената и закри лице със страниците на „Одисея“.

— Отвори, нося ти пощата. Трябва да се подпишеш за препоръчана пратка — каза гласът.

Знаеше, че е измама, но трябваше да се изправи срещу Сцила и Харибда, съчетани в едно чудовище. Вратата бавно се отвори.