Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Фабрицио незабелязано се вглеждаше в профила на Маргарита. Беше обърнат с лице към актьорите, но така, че едно просто завъртане на очите му позволяваше да наблюдава движенията на момичето, без да помръдва. Тя имаше малки, леко изострени уши, закрити от черната коса, която се спускаше на хиляди вълни върху раменете. Устните й бяха с коралов цвят, също като ушитата от Марина рокля, а зелените очи я превръщаха в горско създание. Веждите бяха добре очертани, стремителни и елегантни, малкият нос даваше симетрия на лицето, чиято красота щеше да разцъфти с времето. Сянка на тъга я обвиваше цялата като прозрачен воал.

При тия думи на мъжа с прошарената коса младежът разпери ръце с дланите нагоре и отговори:

В края на сцената двете близначки изръкопляскаха и актьорите се поклониха към тях.

— Мама пък е ушила страхотни костюми — каза Паола.

— Най-страхотните — допълни Елизабета.

Маргарита се засмя заедно с всички и когато се завъртя, срещна погледа на Фабрицио.

Сред всеобщия ентусиазъм никой не забеляза, че мракът на залата крие едно чернокосо момче с леденосини очи, които безстрастно наблюдаваха всеки жест.

След репетицията Марина изпрати Маргарита до вкъщи. Още в колата настроението на Маргарита започна да се разваля при мисълта какво я чака у дома — не беше отговорила на обажданията на майка си. Наближаваше време за вечеря. Навън светът притъмняваше и вечерта приканваше към покой, но Маргарита очакваше битка, за която нямаше ни най-малко желание. Когато майка й отвори вратата, цялата ярост на страха, провала и отчаянието я тласна да се нахвърли като зимна вихрушка върху дъщеря си.

— Къде беше?

— Никъде.

— Никъде ли? И с кого беше?

— С една приятелка.

— Коя?

— Марта.

— Защо не ми вдигаше телефона?

— Не можех.

— Какво означава „не можех“?

— Бях на театрална репетиция.

— На какво?

— Нищо лошо не съм направила.

— И не можа ли да ме предупредиш?

— Майката на Марта шие прекрасни костюми.

— Защо не ме предупреди?

— Не исках да развалиш всичко.

Елеонора потръпна и се свлече на стола, съкрушена от този отговор.

— Той защо си отиде? — попита Маргарита.

— Не знам.

— Не знаеш ли? Вече никой нищо не знае!

— Опитах да му се обадя… Нищо.

Маргарита видя по лицето на майка си белезите на отчаяние и безнадеждност. В този момент двете бяха по-близки от когато и да било. Искаше й се да я прегърне, да я целува и милва, но някаква сляпа, безжалостна сила не й позволяваше.

— Кажи ми истината.

— Вече не ме обича.

— А ти? Обичаш ли го още?

— Да.

— Тогава защо си отиде?

— Не ми е поискал разрешение…

— Не си го обичала достатъчно. Ако човек има съкровище, не го губи. Стиска го на всяка цена — това е въпрос на живот и смърт.

— Сега аз ли излязох виновна?

— Да, ти.

Елеонора отпусна глава върху ръцете си, кръстосани на масата, където чиниите напразно очакваха да бъдат напълнени за вечеря.

Андреа влезе в кухнята и завари майка си сгърчена около собствената си болка. Приближи се, прегърна я и зарови лице в косата й, някъде около ухото.

— Мамо, обичам те. Никога няма да те напусна. Ти си най-хубавата майка.

Елеонора повдигна лице и видя пред себе си детска рисунка. Къща и жена, висока колкото къщата. Вътре си играеха момче и момиче, а жената чакаше неподвижно на прага, изправена пред празно пространство, нарушавано само от няколко дървета и път, който чезнеше в пустотата отдясно.

Елеонора прегърна сина си и се опита да избърше сълзите си, защото не искаше той да ги вижда, но една от тях капна върху листа и обгърна с влажен ореол чакащата жена. Цветът на болката можеше да бъде само такъв. Сега рисунката беше съвършена.

Тя стисна здраво детето и си прости прегрешението, че търси сила от единствения мъж, който й беше останал.

Маргарита се отпусна във ваната. Надяваше се топлата вода не само да измие нечистотиите, които всекидневието натрупва по кожата, но и да я пречисти от коварната отрова, която се разливаше в нея, откакто чу металните думи на баща си. Тя потопи глава. Водата изглеждаше съставена не от водород и кислород, а от сложните чувства на този ден: срам, въодушевление, гняв, страх. Водата ги усилваше и Маргарита можеше да ги разгледа едно по едно. Тя видя зачервеното лице на учителката по математика, докато крещеше на чистачката, усмихнатото лице на Марта, докато четеше хороскопа, грейналите очи на близначките, загадъчните очи на Фабрицио и кръглите очилца на Марко, спагетите на Марина и фотоапарата на съпруга й, жестовете и гласовете на актьорите. Би искала да има семейство като това на Марта, което се появи точно когато нейното се разпадаше, сякаш законът за вселенското равновесие, според който нищо не изчезва и всичко се преобразява, намираше потвърждение и в живота на семействата. Бабиният глас прозвуча в главата й: Животът е нишка. Не, по-лошо, животът е кълбо безнадеждно заплетена прежда. Който намери края, е късметлия. После пред очите й изплува бледото вълшебно лице на онова момче със студени и магнетични очи, черна коса и плътно стиснати устни. Какво ли правеше сега и какво мислеше, какви книги четеше, какви момичета харесваше, как движеше ръце, как се смееше и как дъвчеше? Мъката отново я завладя, сякаш майчината й болка бе нейна, сякаш самата тя беше болката на майка си. Водата се плъзгаше по всеки един от тези образи, без да успее да измие душата от страданието, без дори да я достигне. Едно лице липсваше. Маргарита го потърси и го видя празно, безизразно, отсъстващо. Тя дръпна запушалката и й се прииска да изчезне в канала заедно с мръсната вода на своите чувства.