Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Застана пред огледалото и се вгледа в капките, които бавно пълзяха надолу по тялото й. Виждаше го такова, каквото беше. Откакто баща й я изостави, тя се чувстваше като одрана, можеше да види оголената плът. По-рано беше твърде близо до себе си, за да се види. Сега болката й даваше пространството, за да се гледа, да се търси, да съществува. Само любовта успява да стори същото.

Тя започна да повтаря ритмично:

— Аз, Маргарита, аз, Маргарита, аз… Маргарита.

С това заклинание се мъчеше да възстанови кожата на душата си, както мидите се опитват да затворят черупките си, докато жесток хищник разкъсва меката им плът.

Излезе от банята гола. Отиде в стаята на майка си, отвори вратата на гардероба и се сви вътре, а болката продължаваше да ръми над нея. Знаеше по-добре от Андреа, че в този ъгъл се спотайва едно чудовище, дебнещо нейната самота. А дали това чудовище, сътворено от мрака, не беше самата тя?

Хищникът я бе довел на едно непознато място — тъмна стая в самата нея, запълнена с призраци и кошмарни създания. Но сега, когато бе вътре, тя осъзна, че това е удобно място, скрито и почти недостижимо. През пукнатината можеше да вижда всички прекрасни неща, които съществуваха в нея, също като огнище, огряващо тази стая в зимната нощ.

Може би в този мрак щеше да намери повече обич, отколкото в студената и измамна светлина на света; все още можеше да се довери на живота, живота в себе си, и ако някой стигнеше до нея, навярно би могла да го нарече Любов. Тъй подобен на хищник в действията, и все пак тъй различен в резултата. Милосърден хищник.

Тя захапа дрехите на майка си и изкрещя в тях чувството си за вина, после изтощена заспа в дървения скут на гардероба.

Изтощена от безсънната нощ, Елеонора се надигна от леглото, но дълго седя на ръба, опитвайки се да си припомни какво бе станало и да си изясни какво я чака занапред. Когато видя очертанията на развалините, които нощта бе скрила за няколко часа, тя реши да се изкатери по тях с надеждата за нов хоризонт — вероятно разочароващ, но поне различен. Дължеше го на децата и най-вече на самата себе си. Пристъпи към гардероба да си вземе халата. Когато го отвори, откри дъщеря си сгушена в ъгъла.

Спеше. Бяха спали съвсем близо една до друга.

Наведе се и я погали. Маргарита я прегърна през врата в просъница, както когато бе малка и мама я вдигаше след сън. Елеонора с усилие я пренесе до леглото. Усети как ръбовете на костите омекват и оживяват под ръцете й. Маргарита не разхлаби прегръдката около шията й, сякаш дълбоката дрямка я бе направила неспособна да лъже.

— Искам да си остана у дома — прошепна тя на ухото на майка си, която я целуна и внимателно я отпусна на съпружеското легло. Сънят обгърна отново момичето като временна и крехка защита от шиповете, които непрестанно раздират твърде нежната кожа на живота.

— И аз — каза майка й, макар че нямаше кой да я чуе.

Денят напредваше. Джулио напразно очакваше Маргарита. Би му стигнало само да я види, за да знае, че животът му все още може да се устреми към ред и красота. Напразно я потърси и през междучасието и в гърдите му започна да се надига някакво странно, може би ново чувство на непълнота, или, както го наричат хората, носталгия. Може да й се бе случила някаква неприятност, или пък да вършеше нещо, в което той при всяко положение имаше правото да участва, вместо да си губи времето с реплики от сценарий, писан от някой друг. Самотата бе неговата сигурност, но сега не искаше да е сам; искаше да я види, да я опознае, да я докосне. Но тя не се появи.

В съседство с класната стая имаше дълга тераса. Достъпът до нея бе забранен за ученици, както потвърждаваше и железният парапет, закриващ наполовина остъклената врата. Но правилата не го засягаха. Той прекоси дългата занемарена тераса със стари напукани плочки, изкатери се върху керемидите на училищния покрив и запали цигара.

Пред него се разкриваха очертанията на града — назъбена линия от покриви, комини, антени и градини. Да, градини. Имаше покриви, превърнати в импровизирани оазиси, миниатюрни горички, експлозии на живот сред бетона. Сградите приличаха на каменни дървета, увенчани със зелени корони. Искаше да живее на такъв таван, който гледа право към небето и се преструва, че епохата на горите не е отминала и все още има неща, сътворени от природата, а не от човешка ръка. „Красотата и свободата са достатъчни, за да живееш“, би казал един от любимите му герои, Алекс Супертрамп, търсейки убежище сред чистите ледове на Аляска, далече от лъжите и човешката злоба.