Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Като видя майка си, Андреа се отдели от децата, с които си говореше. Учителката посочи рисунката му и го попита с широка усмивка:

— От какво са направени звездите?

— От светлина — отговори уверено Андреа, без сам да разбира какво е казал.

— И защо? — попита възторжено учителката.

Елеонора гледаше сина си, а той се взираше в нея, търсейки отговора за нещо, което никой не знае.

— Защо, Андреа? — нежно попита Елеонора.

— Защото Земята е пълна с мрак.

Двете жени замълчаха, после Елеонора загуби смелост да говори за онова, което я мъчеше. Каза на детето да си приготви чантата и Андреа отиде да си вземе албума и кутията с боички.

Елеонора понечи да върне рисунката на учителката.

— Задръжте я, госпожо — каза Габриела. — И ако ви трябва помощ, разчитайте на мен.

Елеонора се усмихна и очите й издаваха желанието да прегърне тази жена и да се разплаче, но нямаше смелост нито за прегръдката, нито за сълзите.

— Благодаря.

Тя хвана Андреа за ръката и двамата излязоха от училището, а учителката ги проследи как се отдалечават, без да поглеждат назад.

Андреа рисуваше, за да не плаче. Това може би го правеше истински художник и със сигурност го правеше уникален, защото там, където се крие болката, израства перлата на живота.

Следобедната светлина проникваше през завесите, а димният мирис на града се смесваше с аромат на септемврийски цветя, които Елеонора обичаше да засажда в правоъгълни саксии на перваза, както бе научила от майка си, с тънки и прави пръчици, които да поддържат още крехките им стъбла. Маргарита се ровеше из речника, търсейки произхода на думите. Това домашно по латински се оказа по-интересно, отколкото очакваше, и я разсейваше от мрачните мисли.

Спекула: (от лат. specula — наблюдаване) — користна търговска сделка за лична изгода…

Либерален: (от лат. liber син, дете) — свободолюбив, свободомислещ…

Толкова много думи идваха от латинския, но произходът им сякаш разкриваше точно обратни неща: наблюдателят ставаше користен, а синовете бяха свободни. Маргарита се чувстваше откъсната от света като страничен наблюдател, но това не й носеше нито свобода, нито изгода.

Натура: (от лат. natura — природа) — същност, характер, темперамент…

Унесе се във видения за природата, за гори и дъбрави, където сред гъстата зеленина се крият какви ли не заплахи: вълци, великани и вещици, древни руини и жалки колиби… Тя потъна из тия дебри на мисълта. Всеки би изтълкувал това като обичайната неспособност на четиринайсетгодишните да се съсредоточат, но всъщност бе точно обратното. Именно онова, върху което се съсредоточаваше сърцето й, я откъсваше от досадното присъствие на уроците. Разсейването, зареяният в далечината поглед, всъщност е истинското внимание и очите, които сякаш не гледат нищо, в действителност виждат всичко.

Тя започна да търси дума, която да не е в списъка.

Меланхолия: (от гр. melancholia — черна жлъчка) — униние, тъга, печал…

Взе мобилния си телефон и набра един номер.

— Ало?

— Бабо, обажда се Маргарита.

— Какво е станало? — Баба Тереза редовно използваше минало свършено, но в случая то бе съвсем уместно.

— Как си? — попита Маргарита.

— Добре, радост моя. А ти?

— Какво ти казваше дядо, когато ти ставаше тъжно?

— Водеше ме да видя морето.

— Защо?

— Хубостта и парите не остават скрити.

— Какво?

— Хубавите неща не могат да се скрият. Дядо ти казваше, че красотата е единственото нещо, което ни напомня, че си струва да живеем.

— И ставаше ли ти по-добре?

— Да, щом гледах морето и той стоеше до мен… Морето винаги беше там, красиво и мълчаливо; то умее да чака и да повтаря, че всичко ще бъде наред. После дядо ти ми намираше за подарък нещо, изхвърлено от вълните на плажа, сред изсъхналите от слънцето водорасли. Караше ме да затворя очи, слагаше го в ръката ми и аз трябваше по допира да разбера не само какво е, но и какво изпитва той към мен, сякаш чувствата му са скрити в това нещо.

— Например?

— Веднъж ми подари кръгло и гладко камъче. Беше неговата обич — простичка, без изненади, вечна… Друг път сложи в дланта ми парченце цветно стъкло, загладено от морето…

— И какво означаваше то?

— Може би, че острите неща с времето се смекчават, че любовта превръща дори парче от бутилка в скъпоценен камък и че аз правя с него точно това.

— Защо „може би“?

— Защото той не ми обясняваше смисъла. Прегръщаше ме, целуваше ме… Беше нежен…

Мълчание от двете страни. Баба Тереза се бе унесла в спомени, Маргарита в надежди.