Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Да? — раздаде се писклив глас.

— Как, светиньо, с името си да ти кажа кой съм? — отвърна той със стих, познат и за двамата.

Вместо отговор отсреща прозвуча въздишка, увиснала между гняв и желание.

— Моля те за прошка — каза учителят.

Отново тишина, после долетяха думи, които подхващаха нишката на прекъснатата игра:

— Кажи: защо и как дошъл си тука? Висока е градинската стена…

Учителят се усмихна и отговори:

— Не спират зидовете любовта. Когато нещо е възможно, тя не се поколебава да го стори…

Тишина. Нещо се пречупи в играта и гласът стана студен:

— Докажи го, думите не са достатъчни. Дори най-красивите. Не поезията прави любовта, учителю, а точно обратното!

Учителят замълча и отново осъзна пропастта между мислите му и реалността.

Натисна педалите с надеждата да избяга от болката. Но колкото и да бягаше, тя го следваше като сянка.

— Там ли си? — попита безизразният глас на домофона. Не беше там. Бягаше. Караше напосоки, лудо влюбен в Стела, но неспособен да я обича.

Джулио се завърна сред анонимните стени на къщата, където спеше. Нямаше семейство да го чака, а група момчета като него и хора, работещи в дома: социални работници, няколко доброволци, психолог и дежурен лекар. Прибираше се там само защото имаше една лекарка, която умееше да го изслушва и да облекчава болката му, макар че той се срамуваше да си го признае. Тя имаше черна коса и необикновени очи — ту зелени, ту сини в зависимост от осветлението. Не се ограничаваше само с работата си като останалите, но вършеше и нещо повече.

По това време на денонощието в дома бе оживено — някои си приготвяха вечеря, други играеха на карти, трети на плейстейшън. Излишно бе да се надява, че ще го оставят на мира, но поне я нямаше лелката, която с часове наред му разправяше за грижите си, сякаш той си нямаше предостатъчно свои.

— Хей, поете, къде се загуби? — попита едно пъпчиво момче с карти в ръка. Наричаха го така, откакто намериха бележника със стиховете.

Джулио не го удостои с поглед. Когато влизаше тук, той се превръщаше в непристъпна крепост и не разговаряше с никого. Само с лекарката, когато беше на смяна.

Насреща му се зададе един доброволец на име Филипо, но всички му викаха Франки заради диджея, когото харесвал, когато бил на тяхната възраст.

— Здрасти, Джулио, как си?

Вместо отговор Джулио попита:

— Докторката?

— Днес трябваше да си тръгне по-рано.

Джулио не реагира.

— Цигара? — предложи доброволецът, опитвайки се да завърже разговор.

Той кимна. Ръцете на Филипо изглеждаха искрени. Подаде му цигара и предложи да излязат на балкона. Джулио го последва и още щом Филипо му поднесе огънче, той му обърна гръб и се загледа към улицата.

Доброволецът пушеше и от време на време извръщаше глава, търсейки поне визуален контакт. Джулио не го удостояваше с внимание и оставяше дима да изпълни дробовете му, за да прогони разочарованието от отсъствието на лекарката. А и очите на онова момиче не му даваха покой.

— Ако бях духът от лампата, какво би поискал, Джулио?

— Да млъкнеш.

Замълчаха отново, но Филипо не се отдръпна.

— Защо лекарката си тръгна по-рано? — попита Джулио.

— Каза, че има работа.

— Каква работа?

— Не знам. Годеникът й дойде да я вземе. Мисля, че се подготвят за сватба…

Джулио замълча и ледът в сърцето му стана още по-твърд. Той стисна зъби, после захвърли недопушената цигара, която изчезна в пустотата сред взрив от искри. Той също изчезна.

Филипо остана да гледа мълчаливо как градът на хората се разтваря в сумрака.

На вечеря Маргарита не каза нищо и не докосна храната.

— Болна ли си?

— Не.

— Защо не ядеш?

— Не съм гладна.

— И на обяд не си яла нищо.

— Не е вярно.

— Всичко е в торбата с боклука.

— Не мога.

— Защо?

— Повръща ми се. Не зависи от мен.

— Искаш ли нещо друго?

— Защо си отиде?

— Не знам. Не ми отговаря.

Маргарита стана от масата. Направи две крачки, но веднага й се зави свят и рухна на пода. Не беше яла повече от двайсет и четири часа. Елеонора се хвърли към дъщеря си, която беше в съзнание, но гледаше объркано и изплашено.

— Детенцето ми — прошепна тя, притискайки главата й към гърдите си.

Тъмнината поглъщаше всички сенки, които светлината усърдно бе очертавала през деня, и обгръщаше минувачите с неволно чувство на страх. Един прозорец на училището се отвори и неясен силует се промъкна през него като гущер, търсещ убежище между камъните.