Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Училището, тъй оживено през деня, сега приличаше на гробище, където лежаха погребани напразните усилия на учители и ученици. Всичко бе тихо и неподвижно. В коридора цареше мътен мрак, нарушаван тук-там от тънки ивици светлина, прорязани от уличните лампи. Приличаше на писта за кацане. От пода лъхаше мирис на амоняк.

Той влезе в класната стая и седна зад катедрата. Гледайки черната дъска, се запита как е могъл да прахоса толкова много време в тази стая, която на тъмно разкриваше още по-безмилостно колко е жалка. По стените се мержелееха профили на оръфани географски карти с очертанията на Океания и Америка, старата черна дъска беше по-тъмна от мрака в стаята, способна да погълне и осуети всяко човешко усилие. На неговата възраст някои хора бяха пътували към тези новооткрити континенти, рискувайки живота си, а той седеше да гние между четири порутени стени.

Над всичко се стелеше прах, занемареност, нечистотия — скрити от тъмнината, но доловими на допир. Тънък слой тебеширен прах покриваше чинове и столове, подобни на развалини след земетресение. Това е училището.

Този слой тебеширен прах трябваше да бъде измит. Нуждаеше се от почистване, но най-вече от истина.

Без шум и съвсем бавно, сякаш извършваше някакъв ритуал, Джулио тръгна към тоалетната на втория етаж, запуши мивките и пусна крановете. После направи същото на първия етаж и на партера. Постоя да погледа водата, която шуртеше буйно от крановете и скоро щеше да залее тоалетните и коридорите, да бликне надолу по стълбището като пречистващ водопад. Време беше да си даде ваканция. Сред нощната тишина се чуваше само плисъкът на вода като тих звън на строшено стъкло.

Измъкна се през прозореца, откъдето бе влязъл. Прозорецът беше скрит зад старите рафтове на библиотеката и не го използваше никой, освен Джулио, който редовно идваше да си открадне някоя книга за четене, когато се укриваше горе на покрива. Сега грабна в движение от историческия раздел една книга за завоеватели и пирати. Беше си събрал доста прилична библиотека. След като се измъкна, грижливо затвори капаците на прозореца, за да създаде впечатлението, че никога не са преставали да възпират достъпа на външния свят, както се полага на всеки почтен училищен прозорец. Той беше ангелът пътешественик между два свята, свързваше ги и ги спасяваше.

На улицата нямаше жива душа. Никой не видя доволната му усмивка.

Наблизо мина черният велосипед на учителя, който все още бродеше без цел и посока, сякаш никой не го управляваше. Не се познаха, защото нощта ги криеше един от друг. Съвсем лека светлина би стигнала, за да зърнат по лицата си една и съща слабост и ярост. И може би тогава щяха да си подадат ръка, за да разбият черупката на самотата. Но светлината винаги чезне, когато е необходима.

Елеонора машинално преглеждаше номерата в мобилния си телефон, търсейки някого, пред когото да изплаче болката си и да помоли за помощ. Илария… не. Твърде често бе хвалила пред нея съпруга си и сега не вървеше да се оплаква. Ана щеше да говори за дрехи, вместо да я изслуша. Може би Енрика, но отдавна не се бяха чували и изглеждаше грозно да я потърси точно сега, когато имаше проблеми. А и не искаше познатите й да разберат в какво положение е изпаднала. Това би означавало да загуби уединението, от което се нуждаеше. Нима бе възможно в този проклет списък от имена да няма нито един човек, способен да я изслуша? Докъде бе стигнала… Работа, семейство и няколко повърхностни приятелства за разтуха в свободното време. Видя семейния си живот и той й заприлича на вечеря от полуфабрикати: малък, затворен, ограничен в рамките на безопасното.

Зърна едно име без фамилия. Марина . Коя беше? После си припомни топлия глас на майката на съученичката на Маргарита. Не го помнеше как точно звучеше, но си бяха разменили телефонните номера. В този късен час сигурно щеше да я помисли за луда. Но тя беше прекалено самотна и искаше да я приемат такава, каквато е.

Позвъни.

— Елеонора?

— Извинявай, че се обаждам по това време. Имам нужда от помощ.

— Какво мога да направя?

— Не знам — каза Елеонора и в очите й бликнаха сълзи.

— Пак ли? — жално възкликна една учителка.

— Пак! — провикна се възторжено едно момче.

Светлината и водата бяха основните елементи на това утро. Светлината прегръщаше уличните ъгли и блестеше във водопадите, бликащи по фасадата на училището. Сивата сграда на научното крило, посветена на един учен, който за децата можеше със същия успех да бъде комик, напомняше жив фонтан благодарение на играта на водните струи, изпълнени със слънчева светлина.