Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Русата се засмя, въртейки пръст до слепоочието си. Приятелките й се разкиснаха.

— Аз всъщност… — опита се да възрази Маргарита, но млъкна веднага.

Досега изпълненията й в клас бяха катастрофални. Сега имаше шанса да се реабилитира или окончателно да изпадне в скандалната категория на чудаците.

— Значи сме в пълен състав! Да започваме. Аз съм Омир и следователно ще чета описанията, вие останалото. Внимание…

Той мълчаливо изчака поне трийсетина секунди, така че думите да изплуват от тишината. Дъбовите листа шумоляха като шепот на развълнувана публика, преди завесата да разкрие сцената. Учителят се изкашля и даде начало на магията:

И тъй, върху това късче зеленина, под закрилата на едно дърво и в светлината на ранната есен, се извиси Олимп със своите безсмъртни богове. Чуваше се морският прибой по скалите на Итака, а изоставеният Телемах се жалваше с гласа на Маргарита три хилядолетия по-късно:

Атина му отговори. И макар че говореше русата, Маргарита чу думите на богинята да проникват до дъното на душата, докато разбуждаха смелостта на Телемах и го призоваваха да тръгне да търси баща си, а ако не го намери, сам да стане негов заместник, да се превърне в бащата, от когото не помнеше нито мирис, нито цвят на очите, тъй като бе тръгнал на война, когато синът му бе още в люлката:

Така говореше богинята на едно момче без баща. Така повтаряше високомерно русата, което правеше Атина доста антипатична за Маргарита.

После дойде ред на Омир, тоест на учителя.

Възможно ли бе тия думи да са за нея? Възможно ли бе в „Одисея“ да е описана нейната история? Възможно ли бе училището да е такова? В сина на Одисей тя намери приятел, способен да разбере нейната болка. Обзет от мъка по баща си, Телемах решава да тръгне да го търси и тайно от майка си подготвя кораба, а призори на следващия ден потегля, сам с морето и болката, впита в сърцето му. Маргарита слушаше последните думи на Първа песен и чу как Телемах влиза в стаята си, придружен от бавачката.

Тя почувства страха на Телемах и неговата надежда. Почувства как момчето й става близко. И той без баща, и той все още дете, принудено да порасне. Нищо не се бе променило през вековете. Най-великата поема на всички времена започваше с болката на едно момче, което трябва да намери баща си.

Маргарита затвори очи и се унесе в спомени за баща си, опитвайки се да го върне като с магия. Питаше се дали боговете са на нейна страна…

Учителят замълча. Учениците се спогледаха доволни. Бе минал около половин час. Толкова малко? Всички се изненадаха. И все пак бяха видели толкова много, бяха посетили тъй много места, бяха вдъхнали мириса на море, на страх, кръв, болка, сълзи и музика.

— За днес училището свърши — каза учителят.

— Няма ли да ни обяснявате? — попита плахо Марта.

— Няма нищо за обясняване. Всичко е в страниците на книгите. Просто ги отворете, а не е зле и да ги прочетете… — отвърна иронично той и добави: — Timeo hominem unius libri!

— Тоест?

— Боя се от човека, за когото съществува само една книга.

— Non multa sed multum! — смая го с отговора си Маргарита.

— Кой ти го каза?

— Дядо ми го повтаряше често.

— Какво означава? — попита Марта.

— Чети не много, а надълбоко.

— За днес стига, желая ви хубав ден — освободи ги учителят, леко раздразнен от тази гледна точка, която му противоречеше. После извади книга от чантата си, облегна се на дъба и зачете.

Учениците се разпръснаха, но няколко останаха да си говорят и да му задават спонтанни въпроси, породени от любопитство.