Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— На колко години е бил Телемах?

— Красива ли е била Пенелопа?

— Какво означава „сивооката Атина“ ?

— Защо казват, че съдбата се намира на коленете на боговете?

Учителят отговаряше подробно на всички въпроси, цитирайки пасажи по памет.

— Сгоден ли сте? — попита русата.

— Не обсъждам личните си дела… — отговори с усмивка учителят, но някаква неприятна мисъл го накара да се намръщи в следващия миг.

Русата се изчерви и бързо се озърна да види дали някой не й се присмива.

Малко по малко всички си тръгнаха, съхранили в сърцата си един паметен учебен ден. След години нямаше да помнят петото латинско склонение, формулата на калиевия нитрат, датата на битката при Ватерло и имената на авторите от литературния кръг Скапилятура, но в паметта им щеше да остане подаръкът на водата — Първа песен на „Одисея“ в парка до училището. Както всички хора, те щяха да търсят в сърцата си онова, което е родено от свобода, щедрост и страст, а не голото знание, което не е достатъчно за паметта. Само обич и болка се помнят.

Доволен, че е провел урок, какъвто не би могъл да подготви и за цял месец, учителят се унесе в четене на „Перикъл“ от Шекспир. Когато след малко откъсна очи от книгата, за да се настани по-удобно, видя едно момиче да седи на няколко метра от него с обвити около коленете ръце и да го гледа мълчаливо. Приличаше на копринена буба — сгушена в тази поза, тя наблюдаваше как по лицето на учителя се редуват героите, за които четеше. Ако преди, докато четяха Омир, й се струваше, че вижда маска на гръцки бог, усмихнат, но страшен, сега виждаше съвсем обикновено лице на случаен минувач.

Учителят искаше да се престори, че не е забелязал, но момичето го гледаше втренчено.

— Маргарита!

Тя не отговори.

— Какво работеше дядо ти?

— Беше учител.

— А!

Маргарита се изправи бавно и седна до него. Лекият ветрец в това утро на въздуха и водата разсипа косата по раменете й. Тя се облегна на дънера, отново прегърна колене и затвори очи.

— Искаш ли нещо? — попита заинтригуван той.

Тя вдигна пръст пред устните си, после помоли:

— Четете на глас.

Учителят понечи да я смъмри за неуместната самоувереност, но си каза, че момичето може да има проблеми с общуването. Зачете на глас от началото, опитвайки се да променя тона в зависимост от характера на героите.

Паркът също променяше цветовете си, следвайки танца на слънцето. Учителят четеше думите на един баща, откъснат насила от дъщеря си, с която разговаря след много години, без да знае коя е.

Маргарита се запита дали цялата литература говори за нея. Учителят неволно се бе превърнал във врата, през която от един далечен и по-истински свят идваха отговорите за неща, които никой не иска да знае. Във всекидневния живот никой не иска да му разкажеш историята, която гризе сърцето ти, а ако някой все пак попита, никой не може да разкаже тази история, защото не намира точните думи, правилните нюанси и смелостта да остане гол, крехък, неподправен. Тази история трябва да дойде отвън, както се случва, когато книгите ни избират и авторите стават приятели, на които бихме искали да позвъним в края на четенето, за да ги попитаме откъде ни познават и как са узнали нашата история. Тази история е огледало, което те кара изненадано да възкликнеш: тя е моя, това съм аз, но нямах думи да те разкажа. И може би откриваш, че не си съвсем сам на света.

Когато учителят млъкна, Маргарита стана и с лице, изкривено от болката, която всяка дума бе събудила в нея, изрече по-скоро на себе си, отколкото на него:

— Думи.

После си тръгна с усмивка на благодарност, примесена с меланхолия. Знаеше, че в живота нещата не свършват, както би искал Шекспир, със срещи между дъщери и изгубени бащи.

— Хубави думи… — добави тихо учителят, склонен да прониква в тъмните дебри на болката само заради своите герои. Помисли си, че това момиче е наистина необикновено, и малко го плашеше възможността някой ден да има също такава „проблемна“ дъщеря.

Той потърси в чантата си писмото, което бе написал на Стела в опит да прекъсне непоносимата тишина. Беше пълно с хубави думи, прикриващи както винаги липсата му на смелост. Смачка листа и го хвърли в най-близкото кошче.