Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Момчето с ледените очи бе видяло всичко от една съседна пейка. Стигаха му само жестовете и израженията. Последва момичето, което се отдалечаваше, без да поглежда назад, с отчаяния копнеж на дете в супермаркет, което внезапно е загубило майка си от поглед и трескаво я търси сред анонимната тълпа.

От небето се сипеше порой светлина, обливаща сгради и хора. Маргарита и Джулио обаче оставаха непрозрачни, сякаш носеха дъждобрани против светлината. Тя бавно се връщаше към дома си с надеждата, че всяко забавяне дава шанс да се случи нещо — може би неочаквана среща с баща й. Какво ли правеше той в този момент? Дали седеше затворен в някоя тъмна стая, мислейки за тях, дали беше с друга жена на тропически остров, или пътуваше към незнайно място, където да започне нов живот с нова самоличност… Копнееше за прегръдката му с всяка фибра на тялото си. Защо не искаше да се покаже поне пред нея? Нима вече не беше неин баща?

Джулио последва Маргарита от разстояние. Гледаше я как броди по улиците на града, търсейки нещо. Ръцете й ту се свиваха в юмруци, ту потупваха по бедрата, ту изчезваха в джобовете и тя свиваше глава между раменете си, сякаш за да се предпази от нещо, готово да я нападне всеки момент. Какво криеше това тяло, каква тайна имаше под тази обвивка от нежна кожа?

Маргарита видя една млада жена да се взира потресено в дисплея на телефона си. Навярно лоша вест от годеника й, помисли си тя. Виждаше, не можеше да не вижда. Защо по лицата има толкова много болка? И радост като мъничко диво цвете в една огромна и непроходима гора. Виждаше кората и сърцевината, лицата и живота под тях, чуваше музиката на нещата. Каква музика бе това? Може би на самия живот?

Джулио видя как ръцете на същата млада жена потрепериха и се отпуснаха. Може би това е животът — да обичаш, да страдаш, и онова, което си избрал да вършиш между тия две чувства. Нещо го караше да следва момичето, но не смееше да признае дори пред себе си, че причината може да е любовта. Та той дори не знаеше какво е любов. Имаше я само във филмите.

Приближи се дотолкова, че можеше да я докосне. Би искал да зарови лице във вълнистите й коси, да сложи ръка върху измъченото рамо или да плъзне устни по тънката шия. Беше само на една крачка от нея и я гледаше, като че е негова, но след това я задмина. Не му достигна смелост. На него, който крадеше без нито един провал. Боеше се, че може да се загуби в лабиринта и да застане лице срещу лице с Минотавъра; да стигне твърде близо до слънцето с крилата си от восък. Боеше се да обича?

Задмина я и й обърна гръб.

Маргарита усети минаването на това същество, чувстващо се далеч по-уверено в нощната приказка, отколкото сред светлината на утринния град. Вгледа се в раменете и стройната фигура — сякаш бе готов всеки момент да излети. Искаше й се да види лицето на това момче, но то крачеше бързо, потъна в тълпата и изчезна сред безличието на хиляди други гърбове.

Учителят пъхна книгите в чантата като рицар, прибиращ оръжията след битка. Ставаше късно и стомахът му се бунтуваше. Наоколо хората пресичаха парка, всеки тръгнал, накъдето го води животът. Неподвижните и безмълвни дървета наблюдаваха всичко с безкрайно търпение. Докато четеше, той се чувстваше прероден, но когато погледна хората около себе си, Стела пак се върна при него и животът отново го плашеше.

— Смили се — прошепна той, припомняйки си Данте, попаднал между зверовете и горските дебри. — Смили се — повтори, но нямаше Вергилий да му помогне.

И той остави страха да го оплете в своя лабиринт, а гората да го погълне.

Мобилният телефон на Маргарита иззвъня.

— Идваш ли с мен на театралния курс? — попита Марта.

— Не мога да играя, срам ме е.

— Стига де! Ела само да пробваш.

— А какво правите?

— Движение в пространството, упражнения за доверие в другите, усъвършенстване на гласа, импровизации… такива неща.

— Доверие в другите?

— Много е дълго за обяснение. Ела да видиш.

— Добре. У вас ли да дойда?

— Да, чудесно! Чакам те.

Маргарита изплакна чинията от самотния си обяд, изгаси телевизора и отиде в банята да си измие зъбите. Докато търкаше и пяната щипеше езика и венците й, тя зърна четката на баща си. Беше я забравил. Косъмчетата бяха захабени. Маргарита ги погали, сякаш докосваше загрубялата кожа на баща си с леко набола брада. Взе четката и я пъхна в джоба си. За късмет.

Влезе в стаята си. Чантата с учебниците бе захвърлена на леглото. Трябваше да си напише домашните. По късно… Следобедът изтичаше и трябваше да го догони. Тя излезе отново на светло, устремена към дома на Марта, а градът разкри пред нея нови улици, недокосвани от стъпалата й.