Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Маргарита бавно вървеше по пътя, а снежинките обсипваха палтото й с бели точици. Споменът ставаше по-ясен, изплуваше уверено от несигурността на миналото и разцъфваше като жива истина. За миг тя затвори очи и остави въображаемите снежинки да галят лицето й. Когато погледна отново, пред нея стоеше едно момче.

Момчето се усмихна. В мъждивата бяла светлина на деня бледосините му очи излъчваха студено и диво сияние.

Маргарита също се усмихна широко, после вдигна очи и проследи непредсказуемия бяг на една снежинка, докато най-после я хвана с върха на пръста си и я докосна с език.

— Каква е на вкус? — попита момчето. Имаше ясен и открит глас, който стопли сърцето на Маргарита.

Тя погледна нагоре, позамисли се и отговори:

— На облаци.

— И какъв е този вкус? — попита той, влизайки в играта.

— Опитай го.

Момчето бавно протегна длан към една снежинка. Щеше да му избяга и той трябваше да се наведе и да я последва във внезапния порив на вятъра, пригаждайки движенията на силното си и стройно тяло към безтегловното й падане. Снежинката кацна върху дланта му миг преди да докосне земята. Той се изправи и я поднесе към устата си.

Маргарита затвори очи, след това пак ги отвори.

— Имаш право — каза той. Черната му коса закриваше очите от бляскав лед. После попита, сякаш се познаваха от много отдавна: — Как си?

— Добре. А ти? — отвърна тя, парализирана от тези очи, от този глас и от снега, който продължаваше да вали все по-обилно.

— От часове те търся — отговори той.

— Защо? — попита Маргарита.

— Ти трябва да ми обясниш.

— А сега се разпръснете за ново упражнение — извика Ким.

Всички се отдалечиха. Маргарита остана в средата на сцената, където бе срещнала Джулио, а той й обърна гръб и се отдалечи през въображаемата виелица, докато мракът го погълна, сякаш бе свърнал в странична уличка, едва очертана в нейната и неговата фантазия.

— Хей, ти, what’s your name, baby ? — попита Ким.

— Маргарита — съобщи гордо Марта. — Нова е. Аз я доведох.

— Margherita, this is your cup of tea !

— Марта ме покани да дойда, аз й казах, че не умея… — оправда се Маргарита, без да подозира, че току-що Ким й бе казала точно обратното. Ако беше италианка, думите щяха да са „това ти е хлябът“.

— Ти имаш талант. Следвай другите; започваме ново упражнение.

Маргарита все още се чувстваше запленена от тези очи: в студен зимен ден едно фантастично същество бе слязло заедно със снега, бе заговорило с нея и тя не можеше да различи въображаемото от реалното.

Потръпна. Да, той наистина разговаря с нея. Яви се като боговете от „Одисея“, преоблечен в човешки облик. Марта я изтръгна от унеса с прегръдка около шията.

— Браво! Чули какво каза Ким?

— Познавате ли се? — попита Маргарита, без да я слуша.

— Ким? Разбира се, страхотна е… Играла е в цял куп мюзикъли!

— Онова момче…

— Кое? — попита Марта и се озърна към начинаещите актьори.

— Няма значение… Какво казваше за Ким?

— Тя е приятелка на майка ми и никога не греши: каза, че имаш талант. Наистина ли никога не си излизала на сцена?

— Никога. Просто го оставих да се случи.

— В какъв смисъл?

— Не знам, това са неща, които никой не знае…

Единственото, което искаше да знае в момента, бе къде са изчезнали онези сини очи, напомнящи реки, родени от недостъпните ледници, които слизат, за да се влеят в едно море, черно като най-рядка перла. Звучеше безумно, но й липсваха.

Елеонора също тъгуваше за своя мъж, когато след уморителния работен ден отиде да вземе Андреа от къщата на майка си. Андреа гледаше детски филмчета, а Тереза беше в кухнята. Тя живееше в кухнята, сякаш от там винаги можеше да направи нещо, с което да смае света. В момента сръчно режеше моркови за някакво тайнствено рагу от месо и зеленчуци.

Елеонора остави чантата си на масата и се загледа как майка й работи с безкрайната си търпеливост, напомняща тази на природата. Когато бе в кухнята, тя никога не бързаше. Бързата котка слепи ги ражда — повтаряше й го още откакто беше дете и претупваше домашните си. Тереза търсеше съвършенството сред тенджери и подправки, аромати и жестове. За нея готвенето не бе въпрос на необходимост, а на живот, то не зависеше от характера, а от културата — но що за култура е това, щом няма време да готви и купува храна за затопляне в микровълнова печка? Елеонора си спомни за странната готвачка от един роман, която похарчила всичките си спестявания, за да приготви обяд за своите домакини — недружелюбни пуритани и скъперници. Майка й беше като тази жена: даряваше времето си на другите, като че не държеше да го запази за себе си, или сякаш го имаше в неизчерпаеми количества.