Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Мамо, това се нарича преодоляване на скръбта…

— Не знам как се нарича, дъще. Знам обаче, че никога не престанах да страдам за смъртта на съпруга си. Чувствах се мъртва и аз. Болката е единствената любов, която ми остана. Може и да съм малко глупава, но едва сега го разбрах…

Елеонора обгърна с длани ръката на майка си като черупка, която се затваря внимателно, за да се защити от нападение на хищник.

— Склонна ли си да му простиш, дъще?

Елеонора се взираше в очите на майка си и не смееше да каже нищо.

В този момент Андреа дотича в кухнята.

— Филмчето свърши.

Елеонора пусна ръката на майка си и вдигна момчето в скута си. То я прегърна.

— И как беше?

— Хубаво, защото добрият магьосник победи лошия.

— А той защо беше лош? — попита Елеонора със сериозния тон, който възрастните възприемат към децата, когато подхващат важен разговор.

— Защото прави лоши неща.

— Как така?

— Не знам. Той си знае. Може майка му да не го е научила на хубавите.

— Имам прясна доматена салца, от онази, дето ми я носи госпожа Франка, а пък босилекът си е мой — каза Тереза, сочейки на дъщеря си огромен стъклен буркан.

— Благодаря, мамо.

Прегърна я и прие прегръдката й. За да оцелееш, ти трябват четири прегръдки на ден, за да живееш — осем, а за да растеш — дванайсет. Елеонора току-що беше получила две и се чувстваше по-добре, но все още не й стигаха.

Следобедът все още криеше някои изненади, ако се съдеше по светлината, която обливаше фасадите на къщите и проблясваше по покривите на колите. Маргарита се сбогува с Ким и обеща пак да дойде. Марта кимна доволно.

— Казах ти, че ще е забавно!

— Благодаря ти, Марта. Сигурно същото казва и хороскопът…

— Чакай да видя дали го нося — каза Марта, ровейки из джобовете на червените си панталони.

— Стига, пошегувах се. — Маргарита я прегърна и усети как си прилягат като две парченца от пъзел. — Какво ще правиш сега? — попита тя, след като се отдръпна.

— Отивам си вкъщи. Имам да си довърша домашните, после трябва да помогна за близначките.

— Щастливка!

— Искаш ли да се сменим?

— Няма да ти хареса… — каза Маргарита сериозно.

Постояха мълчаливо. Марта не знаеше какво да каже.

— И аз се прибирам, ако още има къде… — каза Маргарита.

— Добре, тогава до утре. Репетициите са два пъти седмично, от три до пет.

Маргарита целуна Марта по бузата с шеговито мляскане. Докато отстъпваше назад, някакво насекомо се лепна за полуразтворените й устни. Маргарита нададе писък на ужас.

Марта избухна в смях.

— Знаеш ли, че през живота си човек поглъща средно десет паяка и седемдесет други насекоми?

Маргарита плюеше и търкаше уста с опакото на китката си, сякаш я беше целунала самата смърт.

— Съвсем си се побъркала… — изрече Марта през смях.

— Глупачка! Може да хвана тетанус или кой знае какво…

Но и тя се разсмя, както се смеят всички на тази възраст — до сълзи, за всичко и за нищо. Минувачите ги гледаха със смайване и може би с малко завист.

Сбогуваха се отново.

Маргарита беше щастлива. Бе открила в себе си една неподозирана страст — страстта към театъра. Само за два часа успя да си представи един свят, в който да живее и да се чувства добре; сближи се още повече с Марта, която стана за нея не просто приятелка, а сестра, за каквато винаги бе мечтала; после погледна в очите момчето, което я бе търсило, преследвало и срещнало. Погледна към небето и животът й заприлича на някакво странно равновесие между онова, което ти се отнема, и онова, което ти се дава. Нищо не се губи, а просто се преобразява, както казваше учителката по природознание в прогимназията. Кой знае, може би наистина беше така.

Не искаше да се прибере у дома и да отмие всичката радост, полепнала по нея, но в същото време изпитваше потребност да я сподели с някого, за да я съхрани по-добре. Затова кривна и се отправи към дома на баба си; и докато светлината отвън се смесваше със светлината в самата нея, тя си повтаряше думите на Джулио: „Ти трябва да ми обясниш.“

Такава е любовта. Започва със загадка и отговорът на тази загадка е тайната на нейното времетраене. Тъмната светлина на тази загадка обгърна всичко и за пръв път, откакто баща й си тръгна, тя престана да се чувства сама.

Учителят остави колелото, без да го заключва, не беше необходимо. Госпожа Елвира метеше двора.

— Каква е тази физиономия?

— Уморен съм…

— Уморен — повтори тя, както й беше навикът: да се престори, че приема чуждата гледна точка, очаквайки да я обори със следващата реплика. Подпря се на метлата и добави: — Напоследък не съм виждала Стела. Как е?