Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Как беше да се целуваш с дядо?

— Що за въпроси, миличка?

— Първо ми разправяш за пъпа, а пък сега… Искам да знам! Кога те целуна за пръв път?

— На разходка в една градина с дзагара .

— Какво е това?

— Портокалова градина. Дзагара се наричат портокаловите цветчета.

— Как стана?

— Ставаш нахална, радост моя…

— Хайде де…

— Вървяхме рамо до рамо и гледахме пътя пред себе си. Той ми разказваше хиляди истории. Колко ги знаеше… От време на време спирахме да си поговорим и вместо да гледаме пътя, се взирахме в очите си. Почивките ставаха все по-дълги, а думите все по-редки. Очите се срещаха, търсеха онова, което всички влюбени търсят, без да знаят какво е…

— А после?

— А после той откъсна едно портокалово цветче и го помириса. Приближи го до устните ми и ме накара да го подъхна .

— Да го… какво?

— Да го помириша… а после ми го затъкна в косата. Приближи се да го помирише и устните му докоснаха челото ми. Усетих дъха му върху кожата си. „Колко си сладка, Тереза…“, тъй ми рече.

— А ти?

— Нищо. Вцепених се като глупачка… А той повтори „Тереза“ с такава нежност, каквато не бях чувала дори от родителите си. И тогава ме целуна.

— И как беше?

— Стига толкова! Какви неща ме караш да ти разправям! Шарени работи . Ако узнае майка ти… — отвърна баба й с престорено нежелание. — Подай шоколада. Не го изяждай всичкия, сложи и мъничко в крема… На майка си си се метнала!

Маргарита се подчини и усети сладостта на шоколадовите люспици върху езика и небцето си. Баба й продължаваше да работи с китката и лакътя. Кремът бе станал лек и пухкав, а канелата му придаваше мек кехлибарен оттенък.

— Хайде, бабо, разказвай… Каква е целувката?

— Радост моя, знам само, че търсим живота. Дъхът не ни стига и искаме чуждия дъх. Искаме да дишаме повече, искаме всичкия дъх на живота. В моя край наричат любимите си хора „мой дъх“. Казват, че подходящият човек е онзи, който диша със същия ритъм. Така можете да се целунете и дъхът ви да стане по-силен…

Баба започна да пее, сполетяна от кой знае какъв отдавнашен спомен:

— Искам да видя къщата край морето, бабо. В твоите разкази всичко изглежда по-голямо, по-истинско, с повече вкус…

— Някой ден ще я видиш, още е рано — отвърна с въздишка Тереза.

— Защо?

Тя отново запя:

— Ама ти слушаш ли ме? — прошепна Маргарита, а Тереза се престори, че не я чува.

— Казвай сега какъв е жабокът принц.

— Кривоглед, мазен и смрадлив.

— Значи наистина трябва да го преобразиш!

Двете се разсмяха.

— Очите му са пълни с толкова много неща, бабо. Събуждат желание да видим заедно градове и пейзажи. Има дълга черна коса, която се спуска над челото и закрива част от лицето му. Кожата му е бяла и гладка. Има красиви, изящни и сръчни ръце, а пък гласът му… Тайнствен е, можеше да ме заговори веднага, но вместо това ме е наблюдавал, следвал ме е, а накрая ми заговори под снега и хвана до мен една снежинка. Представяше си същото като мен, чувстваше каквото чувствах и аз. А после ме погледна, бабо. Но той е голям, мисля, че е в дванайсети клас.

Маргарита не пропускаше нито една подробност, тъй изумителна е паметта на жените за всичко, което им обещава любов.

— Прилича ми на първокачествен пъпеш…

Баба й се усмихна и не каза нищо повече.

— Ето, готово. Като си трябва, трябва си! — обяви доволно Тереза, подавайки лъжицата на Маргарита, която обаче вече беше бръкнала с пръст в крема.

— Прахосница! — Старицата пъхна два пръста в крема и го размаза по лицето на Маргарита, която избухна в смях като дете.

— И трябва да ми разкажеш как за пръв път… — каза Маргарита и се изчерви.

— Какво за пръв път?

— Онова нещо…

— Кое?

— Хайде, бабо, разбра ме…

— Нещата си имат имена. Не бива да се срамуваш от тях. Бог е създал само добри неща, макар че ние ги съсипваме…

— Как сте се любили… — изрече Маргарита на един дъх.

— Това си е моя работа. Първата брачна нощ е моя и само моя.

— Хайде, бабо, ако ти не ми обясниш, кого да попитам? Никога не бих питала мама…

— Твърде бързо растеш, радост моя… — Старицата се усмихна и я прегърна.

— Обещаваш ли?

— Какво?

— Да ми разкажеш…

— Сега трябва да си вървиш, иначе майка ти ще се разтревожи.

— Според теб татко и мама имаха ли еднакъв дъх? Или са сбъркали?