— Тоест? Не можеш ли да ми отговориш, без да споменаваш неща за ядене?
— Да ме прощаваш, госпожице, знам как да говоря — престори се на обидена баба й.
— Тогава хайде, обясни ми!
— Когато си купуваш пъпеш, не знаеш дали е хубав, виждаш само зелената кора и размера. Но има два начина да разбереш.
— Какви?
— Първо да тупурнеш отгоре.
— Какво да направиш?
— Да почукаш. Ако издава хубав и плътен звук, значи не е изкуфял, което е най-лошото.
— А вторият начин?
— После трябва да пробиеш дупка и да извадиш парче, което стига от кората до сърцевината и да го опиташ на вкус. Така ще видиш дали е сладък, защото след изкуфелия пъпеш няма нищо по-лошо от пъпеш без вкус. С него можеш само да си миеш лицето или да направиш леденина…
— Леденина?
— Да, един вид пъпешов пудинг.
— И какво общо има това с любовта?
— Как какво общо? Първо трябва да видиш какво има човек в главата. Тупурваш и виждаш дали е пълна. Ако има изкуфяла глава, зарежи го. После трябва да видиш дали има сърце. Трябва да пробиеш дупка в кората, която може да е много красива, но това не е достатъчно, и да стигнеш до сърцето, за да разбереш дали е сладко до дъното. Мнозина са тези с красива кора и безвкусно, дори прогнило сърце…
— Ясно. Ти така ли избра дядо Пиетро?
— Разбира се! Пъпеш първо качество. Пълна глава, ум като бръснач, а тъй благо сърце рядко се среща! И кората си я биваше.
Маргарита се разсмя.
— Ще ми подадеш ли сметаната от хладилника?
— Сметана ли?
— Да, това е тайната съставка. Малко сметана прави крема по-мек и по-плътен. Не позволява да стане прекалено зърнест и захарта да се отдели от изварата… — обясни баба й и продължи търпеливо да бърка крема, защото знаеше, че истинската тайна е в неуморното движение на лакътя. — Само дългото бъркане прави крема съвършен. Трябва търпение. Особено в любовта.
— А дядо и плумериите?
— На крайбрежната улица, където излизахме на разходка чак до манастира „Спазимо“, който приличаше на църква с небе вместо покрив, си взимахме по едно хлебче и сладолед с лимон или кафе и докато гледахме морето, си открадвахме по някоя целувка, но бързо, нали разбираш, защото иначе не е сладко. Оттам минаваха продавачите на цветя с малки букетчета. Жасмин и плумерии върху сюнгер. Ароматът на тия малки жълто-бели възглавнички направо те удряше в носа. Дядо ти ми купи едно букетче. Беше знак, че един ден ще се омъжа за него в рокля с такъв цвят…
— Какво означава сюнгер ?
— Гъба… цветята бяха закрепени върху влажна гъба, която да ги поддържа свежи и да запазва аромата им.
Маргарита помириса купата с плумериите. Кой знае защо, най-уханните цветя бяха бели. В този аромат се долавяше отзвук от детството и булчинските мечти на баба й. И Маргарита бе израснала в яйчена черупка, разбита сега твърде внезапно и грубо. Цветето лежеше изложено на слънцето и горещия вятър, които изгарят всичко.
— Казвай сега за онзи тайнствен принц. Първо качество ли е, или да го направим на леденина !
— Не знам. Знам само, че никой не ме е поглеждал като него.
— Лош знак. Задава се буря… — подхвърли иронично баба й.
— Защо? — попита сериозно Маргарита.
— Това е поглед на човек, който те вълнува.
— Стори ми се, че вижда в мен нещо, което аз самата никога не съм виждала.
— Пъпа ти.
— Бабо! Какви ги говориш? Какво общо има пъпът сега?
— Любовта е от плът, пиленце. Мъжът желае жената и я събужда; тя се чувства желана, обичана. Когато един мъж докосва една жена, той докосва душата й. Не всички мъже усещат душата под пръстите си, някои темерути стигат само до кората. Ласката по кожата на една жена може да й разтопи душата, един шамар да я разбие… А освен това от пъпа тръгва нишката, с която е свързан животът, тази връзка никога не се къса… и мъжът винаги се хваща за нея.
Маргарита се изчерви. Старицата продължаваше да бърка крема.
— Бабо, аз само казах, че той ме погледна по нов начин. Сякаш виждаше нещо отвъд мен самата. Сякаш вярваше в мен повече, отколкото аз си вярвам…
— Разбрах, радост моя. Не съм толкова изфирясала. Но мъжете са по-прости от жените. Ако имат късмет, намират жената, която ги прави мъже.
— Как?
— Прави ги бащи. Дава им възможност да… Трябва още щипка канела — каза тя, след като опита.
— Възможност да…
— Знаеш ги тия неща… — подхвърли баба й.
— Не, никой не ми обяснява — каза Маргарита с лека обида.
— Неща, неща… под слънцето и под луната…
Обикновено баба Тереза използваше този израз, за да обозначи нещо странно и нечувано. Сега тя замълча и почна още по-усърдно да бърка крема.
Читать дальше