Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Елеонора следеше с поглед плавната работа на ръцете й и за момент потъна в спомена за вафлените пурички, плодовите торти, марципаните, сладоледите от диня, млечните кремове… които се редуваха на трапезата им всяка неделя, откакто се помнеше. Най-много обичаше вафлените пурички — издирваше шоколадовите бучици в пълнежа от сладка извара и ги вадеше, за да ги изяде всичките заедно най-накрая. Това бе момент на радост за всички, събуждаше божествената част на живота. Нямаше по-ужасно наказание от това да я оставят без десерт — за слаба оценка, за грубост към възрастните, за някой каприз. Струваше й се, че я лишават не просто от десерт, а от най-хубавото в самата нея, и то през най-хубавия ден от седмицата — ден без училище, ден за разходка с баща й Пиетро, ден за игри. В неделя около сладкиша всички се усмихваха. Всички заедно. Денят бе посветен на Бог — онзи Бог, който отдавна вече нямаше място в живота й, толкова чужд и безмълвен бе станал.

— Как си, мамо?

— Както е рекъл Господ. Ами ти, дъще? — отвърна Тереза, после избърса ръце в престилката си и пристъпи към нея.

— Страхувам се за Маргарита.

Тереза я покани да седне и сложи на масата чиния бадемови бисквитки. Тя знаеше, че страданията карат душата да се укрие и че можем да стигнем до нея само ако изцелим тялото, за да се изпълни отново с душа.

С жест, който навярно бе усвоила още като дете, Елеонора тайничко грабна една бисквитка, лапна я цялата и вторачи поглед в пространството. Тереза мълчеше. Беше се научила да чака. Дългите години на готвене и рецепти я бяха научили, че трябва да оставя всичко да върви по пътя си, че маята ще надигне тестото, когато му дойде времето.

— Не разговаря с мен, отдръпва се. Не искам да загубя и нея, мамо — каза Елеонора с постепенно заглъхващ глас.

— Защо да се мокриш, преди да завали? Къде е той, дъще? — отвърна Тереза.

— Не знам. Мисля, че е в къщата край морето.

— В Сестри? — попита Тереза и в гласа й плъзнаха бавно издължените сицилиански съгласни.

— Така мисля.

— Обади ли му се?

— Да. В кабинета му отговаря само телефонният секретар. Набрах номера в Сестри и той вдигна, но когато разбра, че съм аз… затвори телефона.

— Значи мъжът ти си има друга.

Елеонора онемя, но не можеше да я намрази, макар да бе казала онова, от което се страхуваше най-много.

— Защо иначе ще изостави хубавица като теб, дъще? Къде ще намери друга такава? — Тя прегърна дъщеря си и я целуна по косата. — Защо не отидеш да го потърсиш?

— Той си тръгна, без да каже и дума, а аз да го търся?

— Каква гордост… Ако искаш да се върне, трябва да изпробваш всичко.

— Не, мамо. Той трябва да се върне и да поиска прошка. Да видим дали после ще има друга!

— Дъще моя, защо не разбираш? — каза Тереза и я погали по раменете.

— Какво има за разбиране, мамо? Той си тръгна, без да ми каже и дума, изостави ме. Напусна ме, мамо! Мен и децата си!

— Права си, дъще моя, но изслушай ме. Бях женена повече от петдесет години и никога не се усъмних в съпруга си. И знаеш ли защо?

Елеонора мълчеше.

— Един мъж избира една жена, или обратното, с надеждата да има поне един човек на света, способен да му прости всичко, или поне да се опита. Така поне някъде може да намери прошка. Не знаеш колко съм страдала в брака, дъще. Колко неща е трябвало да ми прости баща ти… и колко е трябвало аз да му простя. Той винаги беше любезен и учтив както с мъжете, тъй и с жените. Аз го ревнувах, понякога бях готова да му издера очите. Те трябваше да са само мои. Освен това много си падаше по картите, а на мен не ми харесваше, особено когато ме зарязваше сама цяла вечер. Тия неща не ми липсват ни най-малко. Но той ми липсва. — Тя помълча. — Дори и това трябваше да му простя…

— Какво искаш да кажеш, мамо?

— След като си отиде, много месеци не му простих, че ме е изоставил сама. Бях му ядосана, бясна … Не исках повече да го виждам, затова събрах всички снимки в една кутия и я пъхнах в дъното на гардероба…

— А после?

— После един ден вече не можех да се ядосвам на човека, когото обичах, на най-щастливите спомени в моя живот. Стана ми още по-зле, но тази ярост се бе впила тъй дълбоко в сърцето ми, че не знаех как да я изтръгна.

— И какво стана?

— Взех кутията със снимките и ги разглеждах дълго, една по една…

Елеонора мълчеше. Майка й седна пред нея, хвана я за ръката и я погали, като че имаше нужда от помощ, за да сподели всичко.

— И когато видях очите му, косата, раменете… Какъв хубавец беше! Истински благородник, и се отнасяше с мен като с кралица. Спомних си как веднъж видях едно красиво палто на витрина в центъра. Сто и осемнайсет хиляди лири. Очите ми останаха в него. Когато му разказах, той рече: „Тере! Защо не си го купи?“ Би ми подарил целия свят, дори и да нямаше пукната пара. Гневът се срути като слой мазилка върху стар стенопис в оная порутена селска църква, където ходехме на литургия всяка неделя през лятото… Докато гледах снимките, яростта си отиде сама и си спомних всяка подробност: мястото, климата, какво беше правил, какво му казах, та дори и ароматите на растенията или на стаите… Тези моменти оставаха непокътнати и нищо, дори и времето, не можеше да ми ги отнеме. Той беше там, до мен, и като умря пръв, си спести моите страдания и аз се радвах, че не страда като мен. Така му простих. Простих му, че е мъртъв. Ех, празни приказки…