Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Добре, добре… Сега е много заета в книжарницата. Нали знаеш, в началото на учебната година…

— Да, вярно — каза тя и добави: — А кога ще се ожениш за нея?

— Какво…? Къде е писано, че трябва да се женя? Бракът е една скука…

— Е, по-добре да скучаеш в компания, отколкото сам… — отговори госпожата и продължи да мете.

— Пиленцето ми! — възкликна баба Тереза, отваряйки вратата на Маргарита, която веднага й се хвърли на шията и вдъхна нейния древен и простичък аромат.

— Майка ти беше тук преди малко и си мислеше, че ще те завари у дома — каза старицата.

— Днес нямахме училище, защото е наводнено. Затова учителят по литература ни проведе урок на открито в парка. А после отидох на театрален курс с моята приятелка Марта и Ким каза, че много ме бива. Хареса ми невероятно. И след това, по време на упражненията, стана нещо много красиво… — изрече Маргарита на един дъх, кипнала като току-що отворена бутилка шампанско.

— Ти си се влюбила — прекъсна я бабата и посочи бисквитките на масата, които все още разпръскваха аромат на бадеми и канела.

— Какви ги говориш! — възкликна Маргарита.

— Когато една жена казва, че й се случват много хубави неща наведнъж, значи е влюбена. Аз ти го казвам… Няма събота без слънце, няма жена без любов — отвърна Тереза.

— Не знам… Докато правехме упражненията, неочаквано се появи едно много красиво момче, да му беше видяла очите, бабо. Срещнах го в училище онзи ден и ми каза, че ме е търсил с часове, и искаше да му обясня защо, но след това изчезна — каза Маргарита.

— Ще ми помогнеш ли да приготвя изварата за гофретите? — попита бабата, която знаеше много добре, че за някои неща се говори по-лесно, когато ръцете са заети. — И ще ми разправиш кой е този жабок, дето се е превърнал в принц… — добави със смях тя.

— Окей!

Тереза се зае да подготвя необходимите съставки: прясна извара, захар, шоколадови люспи, а Маргарита махна от средата на масата стъклената купа, пълна с вода. По повърхността плаваха бели цветя, чиито листенца от ръба към средата постепенно придобиваха шафраненожълт цвят, като че ли в тях се криеше слънцето.

— Плумерии, или франджипани, както ги наричат тук, на север — каза баба й и посочи с вежди, защото ръцете й вече бяха заети. Цветята бяха опияняващи, както повечето неща, които разказваше за родния си край.

Тереза направи в центъра на купчинката извара вдлъбнатина, в която Маргарита сипа малко захар. Бабата почна да размесва с вилица, като притискаше крема от горе на долу и го оставяше да изтече подобно на цветни листенца между зъбците на вилицата.

— Когато бях малка, гледах като омагьосана дървото, от което са тези цветя. Имахме едно в градината на вилата край морето, където излизахме на хладно привечер. Наричаха го „яйченото дърво“ — припомняше си баба.

— Защо?

— Стара история. — Баба кимна към захарта и Маргарита сипа още. — Стига толкова, сега вземи вилица и ми помогни…

Маргарита започна да разбива заедно с нея.

— Защото цветовете бяха защитени с яйчени черупки.

— На дървото са расли яйца?

— Не, не, миличка. Така си мислех и аз. Всъщност запазваха черупките от яйцата, които пиеха, и после закриваха с тях крехките пъпки, докато пораснат и укрепнат, за да не ги изгорят слънцето и горещият вятър. Слънцето и вятърът изгарят всичко. После черупката се разчупваше и от нея излизаше красиво ароматно цвете, бяло и жълто като яйце.

— Дървото на яйцата…

— Да… бях съвсем мъничка и вярвах на всичко. Брат ми, лека му пръст, разправяше, че това дърво раждало яйца като кокошките, само че се излюпвали цветя, а не пиленца.

— И ти му вярваше?

— В моя край всичко е възможно, особено когато си мъничък. Видя ли при цветаря плумерии, не мога да не си купя. Това е по-силно от мен. Връща ме към детството и към времето на годежа с дядо ти… — Тереза прекъсна нишката на спомените. — Хайде сега, разправяй за онова момче. Как му е името?

— Не знам. Не ми каза. А защо тези цветя ти напомнят за годежа с дядо?

— Влюбила си се, без дори да му знаеш името! Това тук не е добре. Мачкай по-силно, захарта трябва да изчезне!

Старицата продължаваше да разбърква изварата и захарта, които се бяха превърнали в по-хомогенен, но все още зърнест крем.

— Как се познава истинската любов, бабо?

— Ах… Тревога… треска… сърцето подскача… — Тереза въздъхна и след кратко мълчание продължи: — Мъжете са като червени пъпеши .

По нейния край нямаха отделни думи за диня и пъпеш, а говореха за бели пъпеши и червени пъпеши.