Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Застанали боси на паркета, десетина момчета и момичета слушаха инструкциите на една жена със съвсем бяла кожа. Тя ги приканваше да се движат свободно в пространството. Маргарита започваше да открива как босите крака помагат да стъпваш по-уверено по земята, макар и да те боли повече.

— Отворете сетивата си, listen to your body — повтаряше жената. Тя се казваше Ким и беше наполовина американка.

Маргарита се озърна към Марта, търсейки обяснение, но Марта бе твърде съсредоточена.

— Спрете, затворете очи и започнете да се поклащате на пети. Почувствайте контакта на стъпалата си с дървото. Усетете аромата на предметите в залата и на застаналите до вас. Чуйте шумоленето на дрехи и скърцането на паркета. Feel everything you can.

Упражнението продължи няколко минути и Маргарита се смая, че осезанието и обонянието разкриват толкова много неща, а обикновено ги използваме толкова малко.

— Сега отворете очи и се разходете по сцената. Гледайте в очите всички, които срещате, движете се бързо. Запитайте се каква история крият. Намирате се в един студен град, very cold … — каза Ким.

Всички се опитаха да пригодят движението си към тази въображаема сцена. След като я възприемеха най-старателно, те трябваше да премахнат околната реалност или по-скоро да я съчетаят с фантастичните елементи, предлагани от Ким. Така стигаха до един скрит и неизчерпаем резерв, способен да събуди заспали спомени и да въздейства върху сетивата, сякаш въображаемите неща наистина имаха очертания, повърхности, миризми.

Марта присви рамене като от студ и кръстоса ръце. Едно мършаво момче разтърка длани, после ги вдигна да духне върху тях. Паркетът се бе превърнал в сив заснежен път; измръзналите хора бързаха да се приберат у дома, преди уличните лампи да разлеят мътна оранжева светлина.

Маргарита се чувстваше като риба на сухо, срамуваше се да предаде тялото си в плен на въображението.

Марта мина край нея и я погледна в очите, без да даде знак, че са се срещали някога, сякаш бе непозната, бродеща по зимните улици на Санкт Петербург, Прага или някой друг град. Вдигна длани към ушите си, като че я боляха от студ. Маргарита кихна заради праха, който краката им вдигаха от сцената.

— Well done! Някой от много старание ще си докара настинка — отбеляза Ким.

Маргарита се усмихна и се отпусна в играта, за чиято достоверност неволно бе помогнала. Усети опиянението на това да се откъсне от света.

— Сега небето става все по-бяло, а облаците приличат на леден свод. Кожата ви почервенява, очите ви се изпълват със сълзи, носът ви тече. Опитайте се да почувствате тялото си в зимния студ. По дърветата няма листа. Всичко е вкаменено от студа. Само хора излъчват топлина, облачета пара се вдигат от носовете и устите им.

Момчетата и момичетата играеха в ритъма на импровизацията и непохватните им незрели тела откриваха една непозната хармония. За кратко те овладяваха силите, които избухват в юношеската възраст, и бяха изумени, че могат да ги насочват, накъдето си искат, без да загубят контрол. Магията на театъра.

Маргарита сложи длани на бузите си, сякаш за да прикрие типичната руменина на зимните дни, които украсяваха лицето й с две идеално кръгли червени петна като в японските рисувани филмчета. Видя разпръснати по сцената гниещи листа, усети миризма на мускус по камъните, почернели от пушек. Скелетът на едно орехово дърво се мъчеше да изтръгне от небето някаква тайна. Тя кихна отново.

Спомни си как баща й я караше да си вдигне шалчето пред устата в такива дни, как хващаше ръцете й в своите, за да ги стопли. Сега той отново беше до нея. Тялото й се преобрази. Поне на тази сцена можеше да бъде щастлива. Приюти се във въображаемия зимен ден и в жената, каквато все още не беше. Една щастлива жена в бял снежен ден.

Веднъж, докато се разхождаше с баща си, той изведнъж спря и посочи снежинките, които започваха да се сипят от небето. Опитвайки се да съживи този миг, Маргарита вдигна поглед нагоре, където лампите и таванът отстъпиха място на гъст бавен снеговалеж. Тя спря под това небе и протегна шепи да хване няколко снежинки, докато следеше с поглед тяхното бавно спускане. Привлечени от този жест, няколко момчета спряха до нея да гледат небето и да се чудят, че вали сняг — първият сняг на една въображаема зима.

— Сега срещате някой познат, с когото отдавна не сте се виждали. Снегът ще направи тази среща още по-неочаквана и сърдечна. Amazing, astonishing…

Децата се разпръснаха към ъглите на залата. Снегът се сипеше все по-обилен и тих, дори вятърът бе притихнал.