Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Да.

— Тогава какво знаеш за мен? За лошия късмет? Всички много ви бива да поучавате…

Филипо се приближи, сложи ръка върху рамото му и каза:

— Прав си, не знам. Но съм тук. Ако искаш, приеми каквото ти е дал животът, ако ли не — задръж си гнева и го изливай върху всичко и всички.

Джулио се отдръпна, стисна устни и го погледна право в очите. Погледът му блестеше хладно. Филипо го гледаше, без да навежда очи.

— Искаш ли цигара? — попита той.

— Да.

— Тия разговори са твърде уморителни без малко „чист въздух“ — добави доброволецът, докато му подаваше пакета.

Излязоха и Джулио запали.

— Ти можеш да даваш, защото си получил.

— Ти също можеш, Джулио.

— Аз знам само да взимам, да крада.

— Не е вярно… Но ако пак ми задигнеш колата, така ще те напердаша, че да хванеш малко цвят на лицето…

— Нямам какво да дам.

— Ами този разговор? Не ми ли го даваш? Даваш ми своя гняв, своята болка.

— Да, бе, хубав подарък.

— Най-хубавият, защото знам колко ти струва. В живота най-важното е как преодоляваш болката, какво правиш с нея. И дали успяваш да съхраниш непокътнато поне едно късче от душата си, докато се бориш.

— На теб какво ти пука за мен? За днес вече си свърши доброто дело, Бог те обича и можеш да си вървиш у дома.

— Непременно ли трябва да подозираш всички?

Джулио замълча и се вгледа в ръцете на Филипо, които бяха отпуснати — едната държеше цигарата, а другата леко докосваше бузата. После добави:

— Така имаш по-малко разочарования.

— Влюбвал ли си се някога, Джулио?

Джулио пак помълча и за момент пред него се появиха черната коса и зелените очи на Маргарита.

— Когато ти се случи, ще престанеш да подозираш.

— Защо?

— Сам няма да знаеш защо, но ще повярваш на някого повече, отколкото вярваш на себе си. Съзнателно ще избереш риска да се разочароваш, да загубиш.

Джулио се замисли за Маргарита: искаше да й повери живота си, да го постави в ръцете й, да я помоли да го съхранява и носи, накъдето поиска. В нейните ръце животът му би бил на по-сигурно място.

— Грешиш, ако смяташ, че радостите в живота идват главно от взаимоотношенията между хората. Щастието е в самотата. Доверяваш ли се на някого толкова, че да може да те прецака? — попита Джулио.

— На моето момиче. На нашите. На братята ми. На Бог.

— Няма Бог.

— Защо мислиш така?

— Всичко е изопачено, всичко е ад. Ако има Бог, значи е садист…

— Или слаб.

— Да, слаб. Що за Бог може да бъде, щом е слаб?

— Бог, който те оставя свободен.

— Ако трябва да има Бог, бих предпочел поне да е силен.

— Не знам защо се случват някои неща, трябва да приемем Божиите тайни. Сигурното е, че хората са свободни да избират доброто или злото със своите действия.

— И да се утешаваме с приказки, когато не ни върви. Защо е направил да се родя, щом после е трябвало да бъда изоставен?

— Да не мислиш, че на Христос му е провървяло повече?

Джулио се замисли за стенописа в църквата до парка. Но Христос поне имаше майка.

— Той няма нищо общо с мен…

— Нито пък аз. И все пак други са се научили да те обичат вместо родителите ти. Това е единственото правило на Бога: че всичко, което се случва, било то добро или зло, поражда още по-голяма любов, но изборът зависи само от нас.

— На Бог не му дреме за мен.

— За мен обаче му дреме. Поговори с мен, после аз ще поговоря с него.

— Какво ще му кажеш?

— Че си му ядосан.

— И той?

— Слуша ме.

— Откъде знаеш? Да не би да ти праща имейли или есемеси?

— Праща ми такива като теб…

— Хубав подарък…

Филипо сложи ръка на рамото му.

Джулио постоя с ръце в джобовете, гледайки унесено в далечината.

— Особен си, Франки… Имаш кураж. Но говориш странни работи — каза след малко той.

— И теб си те бива, Джулио. Като те слушам, ти също имаш кураж.

Когато нощта вече бе пратила всички по леглата, а Земята укриваше рожбите си в своята люлка, Маргарита отвори чекмеджето, където се пазеше миналото: в една червена тенекиена кутия лежаха писмата на родителите й от времето на годежа — майка й ги бе запазила всичките, — а в правоъгълни кутийки бяха събрани диапозитивите, които баща й обичаше да гледа през дългите летни вечери. Извади и стария проектор „Кодак“ от кашона, включи го в контакта и широкият лъч освети стената, от която току-що бе свалила портрета на майка си. Лъчът бе придружен от глухото бучене на вентилатора, който охлаждаше проектора, за да не прегрее.

Върху тази прегракнала машинария се крепеше колело с процепи за диапозитивите — перфектен геометричен символ на паметта; хранилище, което обхваща всички красиви неща и отблъсква всяка заплаха, също като магическите кръгове в приказките. Тя напълни колелото с диапозитиви, като ги вадеше от кутийките, върху които баща й бе отбелязал мястото и датата със своя почерк, напомнящ наклонени от вятъра дървета.