Алесандро д'Авения - Перла в мидата

И тя я прегърна пред група момчета, които определиха видяното като типично женско лигавене.

Двете приятелки напуснаха класната стая и поеха по оживените коридори. Маргарита търсеше онези две прозрачни очи, но веднага щом сметнеше, че ги е видяла, пожелаваше да е сбъркала, защото усещаше празнота в корема и губеше ума и дума. Не беше готова. Никога нямаше да бъде готова, дори и с тези дрехи. Не беше на висота. Искаше да говори с него, но може би не веднага; не искаше обаче и да изчаква, докато гривната на близначките падне сама. Желанията й се блъскаха едно срещу друго като в някаква абсурдна битка, при която двете враждуващи страни са от една и съща армия и падат покосени от приятелски огън.

И ето че наистина го видя. Беше се облегнал на стената с подгънат крак. Черната му коса бе заметната настрани и закриваше почти целия му профил на ангел на мрака. До него стоеше друго момче с дълга коса и протрити дънки. Маргарита позна русата и една нейна приятелка, застанали пред тях. Обзе я ужас: той правеше така с всички деветокласнички, а тя се беше заблудила. Момчето с дънките се смееше и говореше нещо на русата, която държеше ръцете си кръстосани пред корема. Момчето със стъклените очи се усмихваше. Русата изглеждаше страхотно, сякаш току-що бе слязла от модния подиум. Пред тази сцена Маргарита се почувства като малко момиченце, облечено от мама за празника, и беше готова да смъкне гривната на близначките. Понечи да каже на Марта: „Това е той“, но думите заседнаха в гърлото й. Тя наведе очи и продължи с приятелката си към края на коридора. Бедната заблудена душа! Ето какво правят вековете романтична любов, целувките на прекрасни принцове и закуските в „Тифани“. Действителността бе различна — тя беше едно смешно четиринайсетгодишно момиче, замаяно от филми, където стига само един поглед, за да обикнеш и да бъдеш обичана завинаги, докато смъртта ви раздели. Сигурно това момче се забавляваше да си опитва късмета е всички момичета. И що за приятели си избираше? Онзи до него имаше физиономия на последен глупак. Може би се смееха на нея и Марта — две извънземни, чакащи пристигането на следващия космически кораб, за да се върнат на своята планета. Вероятно не беше чак толкова изключителен, колкото обещаваха очите му, всъщност можеше да е като всички останали. Тези очи на сибирско куче не бяха нищо особено, както и това негово лице на прокълнат ангел. Не стигаше само да имаш черна коса и очи като Патинсън, за да бъдеш някой. В него наистина нямаше нищо особено. И се прехласваше по русата като всички останали.

Докато минаваха покрай тях, Маргарита изви глава, колкото да види русата — гъвкава като лъвица, недостижима, готова за фотосесия с тези тесни дрехи върху перфектното тяло. Наведе очи и подигравателните думи я догониха като камшик:

— Казва се Маргарита и винаги е с оная другата, смахната колкото нея. Няма начин да не са лесбийки.

Русата отметна глава и се разсмя, закривайки устата си с длан. В този момент Джулио, който я беше попитал за името й, се отлепи от стената, настигна Маргарита и застана пред нея.

— Ето те — каза той и я погледна с очи на дете.

Маргарита се взря в тях и потъна надолу още преди да е преценила дълбочината им. Всичките й страхове, съмнения и въпроси се изпариха.

— Маргарита, нали? — добави той.

— Здрасти. — Тя прехапа устна и сплете пръсти.

— Здрасти, аз съм Марта — намеси се нейната приятелка. — Коя зодия си? Обзалагам се, че си… Телец!

Джулио я изгледа с изненада.

— Значи е вярно…

— Кое? — попита Марта.

— Нищо, нищо. Да, Телец съм — усмихна се Джулио, влизайки в тон.

— Знаех си! — изписка възторжено Марта и смушка Маргарита с лакът.

Русата гледаше, неспособна да разбере какво става, но убедена, че присъства на сцена с комичен финал. Когато обаче Джулио си тръгна с двете, тя разбра, че финалът е трагичен. Другият младеж, който не бе престанал да я зяпа нито за миг, попита:

— Искаш ли да излезем заедно в събота?

Докато събираше парчетата от разбитата си душа, русата механично кимна.

Когато Маргарита се върна в клас, урокът бе започнал преди няколко минути. Учителят по литература стоеше между редовете с омачканата си „Одисея“, от която стърчаха всевъзможни листчета, включително квитанции и автобусни билети. Томчето изглеждаше два пъти по-дебело от новите издания. Той посочи отметките.

— Знаете ли за какво служат?

— За да си отбелязваме — каза Гея.

— Не.

— Тогава за какво?