Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Ще ни карате ли да ги учим наизуст? — попита русата.

— Не. Ако искате думата, вдигайте ръка, моля. И тъй, Атина казва това на Телемах, за да го накара да тръгне на пътешествие, да напусне Итака, за да намери баща си или поне някаква вест за него. Тя вдъхва в сърцето му смелост, която му липсва. И как? Просто със спомена за бащата. Бащата е смелостта на сина.

Маргарита усети, че се просълзява.

— Така завършва Първа песен на „Одисея“, с безсъницата на Телемах. Той влиза в стаята си и цяла нощ не спи, обмисляйки пътешествието, за което го е вдъхновила Атина.

— Да подчертаем ли? — попита Алдо.

— Казах вече, който иска думата, да вдига ръка! Телемах цяла нощ лежи буден, унесен в мечти за баща си.

Той помълча и огледа класа.

— Кога за последен път, момичета и момчета, загубихте сън в размисли за предстоящото пътуване през живота? Кога? — И без да чака отговор, гледайки право в жадните очи на своите ученици, той страстно добави: — Лошо! Трябва да не ви хваща сън от мечти за бъдещето. Не можем да спим, защото животът едновременно ни плаши и вълнува, искаме да го нападнем и да изтръгнем обещаното, но се страхуваме. Страхуваме се, че ще ни повали, че надеждите ни ще бъдат излъгани, че всичко е било само плод на въображението. Трябва да губите съня си в мисли за бъдещето. Не се страхувайте. Това е знак, че сте живи, че животът навлиза във вас.

Може би казваше тези думи по-скоро на себе си, отколкото на децата, но както се знае, всеки говори за онова, което му липсва. Забеляза лицето на Маргарита — беше потресено от неговите думи и това му даде нова енергия; може би така помагаше на момичето да се справи с подобна болка.

— И тъй, Телемах е готов да тръгне на път. Без да казва нищо на майка си, той решава да подготви кораб с помощта на най-доверените си хора, верни стари приятели на баща му. Но веднага се намират хора да го обезсърчат, обичайните малодушници, които пречат на нашите мечти.

Гея вдигна ръка.

— Кои са малодушници?

— Страхливците, негодниците, невежите, скъперниците, мързеливците, лентяите… — И той продължи с още десет определения, за да впечатли тези момчета и момичета с броя на думите, създадени, за да опишат хилядите вариации и нюанси на тази доста обширна човешка категория.

— Един от тях, всъщност самата Атина под измамен облик, го провокира, като му казва: Но ако ти не си рожба на него и на Пенелопа, / аз се страхувам, че няма да свършиш каквото замисляш. / Рядко се случва чада на бащата досущ да приличат — / по-лоши има мнозина, а по-добри само малцина. Подчертайте! Атина засяга гордостта на Телемах и го призовава да хване живота в ръцете си, за да докаже чий син е, като надмине баща си. Дава му за пример закона на поколенията, при който наследникът е по-добър от предшественика, преодолявайки неговите ограничения и недостатъци. Иначе децата се примиряват да бъдат бледи сенки на своите родители и да възпроизвеждат техните мечти и стремежи, отказвайки се от своето лично и неповторимо величие!

Гърбовете на учениците се напрегнаха.

— Смелостта на Телемах нараства. Обзема го носталгия по баща му и от носталгия по миналото, което не е имал, чувството се превръща в копнеж по бъдещето. Няма нищо по-мощно от копнежа по бъдещето: това е свобода, която постига самата себе си и иска да даде начало на нещо ново, уникално и неповторимо. Телемах вече не иска да остане пленник на един остров, раздиран от претенденти за трона. Затова потегля с помощта на бавачката и своя приятел, мъдрия стар съветник Ментор. Далече от сигурността на родния дом, от топлите завивки, от трапезата, далече от познатите пристанища и сигурните ветрове, далече от изследваните пътища. Той открива, че спасението е в открито море, в бурите, в разпънатите платна срещу силата на ветровете, които искат да го върнат обратно на острова. Но спасението е именно в опасността, в неговия враг. Затова рано сутринта, преди слънцето да изгрее, в компанията на звездите, той се впуска в полета си към морето. И отплава! Потегля! Потегля! В открито море! — Учителят подчерта последните думи, сякаш ги виждаше и им даваше форма с ръцете си.

Марта се усмихваше, без да го осъзнава. Маргарита плачеше, без да го осъзнава.

Учителят ги погледна и видя двете възможни реакции пред лицето на красотата: радост и болка. За едни тя е близка, за други — далечен копнеж. Той се усмихна на двете и рухна изтощен на стола, съзнавайки, че е засял жаждата за величие, че е спестил на тези сърца и глави много баналности. Беше пресметнал времето и се надяваше в този момент да удари звънецът, за да излезе с ореола на епически герой, като воин, целунат от слънцето в своята бляскава броня от думи, като великолепен защитник на тайните на живота.