Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Довиждане! Пожелавам ви всичко хубаво, на вас и съпругата ви! Колко години правите?

— Трийсет!

— Поздравления!

— Те са за жена ми… че ме търпи толкова време! Благодаря, най-добри пожелания и на вас!

Човекът излезе доволен.

Стела се обърна към учителя, като че изобщо не бяха прекъсвали разговора.

— Как така този път не избяга? Излишно е да се криеш, вече разбрах, че с теб не мога да създам семейство. Заблуждавах се. Ти си като онези книги, които всички четат, защото така трябва — „не може да не си я чел!“, — но който е стигнал до края, не смее да каже „тази книга не ми даде нищо“, за да не се изложи. Аз обаче го казвам! Ти не ми даваш нищо!

— Но на мен ми е хубаво с теб, Стела.

— Грешиш, хубаво ти е, докато си играем на влюбени. А когато ти поискам нещо, побягваш. Ако поискам да промениш живота си с мен, ти се правиш, че не разбираш. Но аз искам да продължа напред! Знам, че с теб е възможно, ако не позволяваш на страховете си да те парализират.

Тя го погледна право в очите и ги видя как се трошат като тънък лед във фонтан през зимата. Знаеше, че така трябва, макар сърцето й да се късаше от тази жестокост.

— Но аз те обичам — каза той, вкопчвайки се в тези вълшебни думи, които обаче не породиха очакваната магия.

— Не е вярно. Ти си съществително, учителю, а любовта е нещо съвсем различно — глагол, действие. Не да гледаш филм за далечни страни, а да отидеш наистина там с още някого: куфари, времеви зони, чакане, всичко, умножено по две. Хавлиени кърпи, четки за зъби, легла, умножени по две. Кафе, сълзи, усмивки, умножени по две. Всичко се удвоява. А трудностите, посрещнати заедно, рамо до рамо, ръка за ръка, стават двойно по-малко.

— Но аз не съм готов.

— Никой не е готов. Трябва да скочиш. Говориш като дете, което не иска да се научи да плува. Знаеш ли как патетата се учат да плуват? Знаеш ли? Майка им ги хвърля във водата и… плуват!

Стела обичаше документалните филми за животни не по-малко от книгите.

— Свободата, Стела…

— Свободата? Дръж си я твоята свобода и когато се почувстваш самотен с нея, не идвай да ме търсиш. Умееш да мечтаеш като тийнейджър, но пак като тийнейджър вярваш, че свободата е да правиш каквото си искаш и че мечтите ти ще се сбъднат точно както ги виждаш! А реалността къде я оставяш? Да мечтаеш в реалността — това прави мечтите по-големи, истински, осезаеми! Да станеш възрастен означава да намериш търпение, за да дадеш път на мечтите си, а не да се отказваш от тях!

Тя зачака реакция, след като бе извадила на показ онази част от себе си, която учителят виждаше за пръв път. Но той мълчеше. Тези думи не му вдъхнаха нито сила, нито поне малко гордост, а само раздухаха страха му от бъдещето. Каква ли щеше да стане?

— Не мога да те позная, Стела… Не знам какво да ти кажа.

— Не знаеш какво да ми кажеш? Аз вече дни наред съм отчаяна от мълчанието ти. Опитвам всичко, но ти си мълчиш…

Учителят продължаваше да я гледа безмълвно. Каква бе станала?

— Върви си. Махай се. Омръзна ми да страдам заради теб.

Той наведе глава и излезе, без да каже нито дума. Тръгна пеш, оставяйки колелото си пред книжарницата. Душата му приличаше на тази изоставена таратайка с ръждясало сърце, разбит фар и непрекъснато падаща верига.

Пъзелът лежеше на бюрото й. Тя не помнеше откога. Толкова беше свикнала с него, че вече не го виждаше, но този път той събуди спомена за летните вечери, когато го подреждаше заедно с мама, татко и Андреа. Лодка с огромно бяло платно, увиснала между небето и морето. Баща й обясни, че тайната е да започнеш от онова, което най-лесно разпознаваш по цвят и форма, в случая платноходката, и след това постепенно да разширяваш изграждането на образа в последователни концентрични кръгове. Но в същото време трябва да се грижиш за рамката, за да можеш стабилно да свържеш малките групички изображения.

После залепиха пъзела със специално лепило и сега той лежеше на бюрото като кожа, като талисман, който обединява всичко — като платното на Пенелопа.

Тя видя първото парче, от което бе избрала да започне. Погали го с върха на показалеца си, после подхвана ръба му с нокът и го отлепи. Такава си беше. Платното започваше да се разпада. Четири парчета останаха оголени от едната страна, където беше премахнато първото. Всяко парченце беше човек. Централните парченца бяха хората, свързани най-здраво с нея, а към краищата ставаха не тъй близки, но не по-малко важни. Тя реши да измъкне три важни парченца. Марта. Учителя… да, и него. Джулио.