Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Имам подарък за теб — каза Маргарита.

Лицето на Марта грейна.

Маргарита разтвори юмрук. На дланта й лежеше парченце от пъзел в махагоновочервен цвят — беше от корпуса на платноходката.

Марта я погледна с недоумение и Маргарита й обясни за огромния пъзел на живота.

— Сега животът ми зависи и от теб.

Марта взе парченцето от поверената й душа, после прегърна Маргарита и прегръдката бе съвършена, като между две парченца от пъзел.

В края на часовете тя помоли учителя да поговорят насаме. Той изглеждаше посърнал, сякаш се луташе из лабиринтите на душата си. Чакаше всеки момент Минотавъра да го грабне — нямаше Ариадна, която да държи пътеводната нишка, за да се върне назад, нямаше Дедал да му направи чифт крила, за да избяга.

Маргарита му връчи парченцето от бялото платно и се изчерви.

Учителят искаше да избяга от това, което можеше да се окаже обяснение в любов, но успя да прикрие притеснението си. После Маргарита му разказа за произхода и значението на това смешно парченце картон и той стисна юмрук около късчето от душата на една ученичка, която можеше да му бъде дъщеря.

— Знаете ли, господине, вие сте прав.

— За какво?

— За живота.

— За живота ли?

— Ще постъпя като Телемах. Ще тръгна да търся баща ми. Той си замина и никой не знае защо. Мисля, че е в лятната къща, близо до Генуа.

— И как ще го направиш?

— Като Телемах. С кораб.

— А кой ще те води? — попита учителят, мислейки, че това е метафора.

— Бих искала да сте вие…

Учителят бе поразен и преди да я разочарова с израз на неодобрение или строгост, Маргарита продължи:

— Искате ли заедно да потърсим баща ми? Казахте, че ни трябват приятели, за да осъществим най-големите си начинания… Цяла нощ мислих за това като Телемах — на мен се пада да предприема това пътуване и да върна баща ми у дома. Знам, че мога да го направя, знам, че трябва да го направя.

Учителят би се разсмял пред нелепите фантазии на това момиче, ако самият той не ги бе разбудил и представил за истина. Животът с категорична последователност излизаше от книгата и искаше да се повтаря отново и отново.

— А майка ти знае ли? — опита се той да печели време.

— Не трябва да знае. Иначе няма да ми позволи да тръгна и ще развали всичко, както обикновено. Нуждая се от вас, господине. Имате ли кола?

— Не… нямам, имам велосипед… Аз… — Търсеше си оправдания, за да отблъсне съдбата, която се стоварваше върху него.

— Е, може да вземем колата на майка ми, или да поискате назаем от някой приятел…

— Не разбирам, Маргарита… какво общо имам аз?

Маргарита започна да усеща, че нещо не е наред.

— Вие сте като Атина в облика на Ментор. Всеки друг би отишъл да говори с майка ми. Вие обаче знаете как се развива историята на Одисей…

Учителят нямаше изход. Беше освободил Телемах от страниците на книгата и сега трябваше да остане до него. Но как можеше да поеме такава отговорност? Ами ако се случеше нещо? Това бяха само нелепи детски мечти. Само литература.

— Не може да приемаш всичко буквално, Маргарита. Днес нещата са се променили…

— Какво искате да кажете?

— Ти си непълнолетна, а аз не съм твой роднина… Нямаш представа какво може да се случи в днешно време…

— А Телемах не е ли бил само дете? Не е ли тръгнал по морето? Можел е да се удави, да претърпи корабокрушение, да се загуби… Това са рисковете на пътешествието.

— Но това е едно въображаемо пътешествие…

— Нали ни казахте, че е посетил най-големите градове на онова време?

— Да, но това не е съвсем реално…

— Значи сте ни разказвали лъжи?

— Не, не. Просто литературата и животът малко се различават, Маргарита. Литературата е една лъжа, която служи, за да се каже истината…

— А на мен ми се струва, че вие се криете зад тези лъжи, за да не кажете истината: вас просто ви няма. Abest! Учителят? Човекът, който ни учи? Отсъства! — заяви невъздържано Маргарита.

— Това е литература, фантазия, думи, хартия, въздух! Разбираш ли? Учител и ученичка не обикалят да търсят баща й, инак ще стане голяма каша! — отговори учителят почти яростно.

— Кашата вече я има! Вие сте лъжец. Всички онези приказки… А аз вярвах, че съм открила един по-различен възрастен. Все още способен да мечтае и да вярва в живота. Вие обаче сте само едно уплашено дете, което си играе на възрастен с книгите. Мечтаете само чрез тях. Нямате кураж за нищо друго!

Учителят не успя да отговори и на втората жена, която го бе притиснала в ъгъла за последните двайсет и четири часа.