Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Сама. С изключен телефон. Затворена в стаичката на сърцето, запълнена някога с игри и фантазии, а сега с болки и страхове.

Тя излезе от къщи. Все още имаше за подаряване едно парченце от пъзела, преди да си тръгне. Срещнаха се пред старата църква с останките от имперското минало на града — редица колони, разядени от вятъра, дъждовете и автомобилните газове.

Когато пристигна, Джулио й протегна ръка, без да каже нито дума. Тя укри длан в неговата, както правеше някога с баща си, когато трябваше да пресекат улицата и той казваше: „Ръката“, а тя желаеше тази команда като прегръдка.

В ръката на това момче разпозна същата сигурност и знаеше, че може да му се довери. Джулио усети в стискането на Маргарита болка, подобна на неговата, но по-пареща и по-жива — тази ръка не лъжеше. Не бе хващал по този начин ръката на момиче, откакто… И осъзна, че всъщност никога не му се е случвало.

— Аз го направих — каза той.

— Кое?

— Наводнението в училище.

— Наводнението?

Джулио кимна.

— Беше най-красивото нещо, което някога съм виждала в училище… — каза Маргарита и се усмихна.

Лицето му се преобрази, враждебното и напрегнато изражение се отпусна и тя неволно си го представи като котарак, който отпуска настръхналата си козина и лениво присвива очи, след като опасността е отминала. В това изражение Маргарита видя нежността, която може би той самият не подозираше, че притежава. Може би дори и като дете не се бе усмихвал така.

— Къде искаш да отидеш? — попита той.

Тя стисна ръката му и се облегна на него.

— Където е тихо.

Вечерта замиташе остатъците от светлина като прах под килима и градът приличаше на огромна сцена, в центъра, на която Маргарита и Джулио изпълняваха своите роли с ненадминато майсторство, а нещата и хората се мяркаха около тях като груби и незначителни допълнения. Един мъж и една жена вървяха с лека танцова стъпка по нишката на живота, за да се срещнат. С всяка крачка нишката ставаше все по-здрава, превръщаше се във въже, в железен мост, прехвърлен над бездната.

— Знам къде да отидем — каза Джулио, без да я поглежда, но и без да изпуска ръката й.

Озоваха се на тясна задънена улица. Край олющените стени бяха струпани купища щайги и прогнили кашони. От прозорците долитаха гласове, разговори, мълчания. Една редица контейнери за разделно събиране напомняше шествие на зяпнали гладни твари, а тежката им миризма пропиваше стените и асфалта. Маргарита изтръпна от страх. Спомни си какво я предупреждаваше мама като дете: не тръгвай с никого, не приемай нищо от непознати.

Джулио я дръпна зад кофите и посочи една изтъркана дървена врата, откъдето бликаха гъсти изпарения. Маргарита потръпна и пусна ръката на Джулио, който я изгледа обидено, но не каза нищо.

Поведе я навътре през изпаренията, сякаш навлизаха в ада. Тесният коридор водеше към друга врата, на която беше написано „Кухня, не задръствайте коридора“ Тръгнаха по стълбище, което започваше отвъд коридора и не можеше да се види от входа. Вървяха един зад друг, защото нямаше място за двама на стълбището, прорязващо сградата. Маргарита се изкачваше мълчаливо. Обзе я смес от страх и въодушевление. Застоялият мирис на кухня изпълваше цялата стълбищна клетка и стените изглеждаха напоени с мазнина. На площадките имаше само по две врати една до друга, без табелки с имената на наемателите. На всеки етаж Маргарита спираше да погледне Джулио, който й правеше знак да продължи.

След кой знае колко стълбищни площадки (Маргарита им бе изтървала бройката) се озоваха задъхани на последния етаж. Отпред имаше полуръждясала сива метална врата, която изглеждаше заключена. С рязък удар Джулио я отвори. Блесна светлина и димът излетя, засмукан от въздуха на външния свят. Маргарита изпищя.

— Извинявай. Не исках да те изплаша — каза Джулио.

Той спря на прага и остави Маргарита да мине край него, като че я канеше в жилището си. Намираха се на покрива на една от най-високите сгради в квартала. Стояха върху някаква черна смола, осеяна с издутини и дупки. Мястото напомняше повърхността на забравена планета: снопове кабели го пресичаха и чезнеха незнайно къде, за да свържат антените с невидима апаратура. Гроздовете бели параболи приличаха на дървета от бъдещето.

Хладният вятър обгърна тялото на Маргарита, която се почувства като първата жена, кацнала на нещо, подобно на Луната. В единия ъгъл на покрива имаше пластмасов стол. Джулио я хвана за ръка и я поведе към ниския парапет. Застанаха до него, видяха съседните покриви и градът заприлича на жена, която изведнъж се обръща, показвайки истинското си лице. Небето изпълваше цялото свободно пространство извън творенията на човешките ръце.