Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Той посочи айпода, за да й покаже какво има предвид.

— Като че ли е умрял и се преражда от допира с тази вода. Най-накрая свободен, той открива, че има всичко, което му трябва.

Ритъмът в стил кънтри внасяше малко ведрост, но под нея се криеше едва доловима тъга.

— Тази любов няма…? Какво казва? — попита Маргарита.

— Ceiling. Таван.

Без таван. Така се чувстваше Маргарита, без таван. Под небето, заедно с едно момче, което се качва по покривите.

Маргарита остави последните ноти на песента да нахлуят в нея и й се доплака. Джулио спря за момент подборната, която бе озаглавил „Into the Wild not Alone“.

— Как си? — попита той, като сложи ръка върху нейната и я стисна.

Междувременно утрото бе избухнало като глухарче, духнато от дете и разпръснато из всички кътчета на града.

Маргарита мълчеше и го гледаше със замъглени от сълзи очи как шофира, толкова сигурен в себе си. Искаше й се да има неговата увереност. Тогава би пораснала веднага, за да бъде достойна да застане до него. Светлата рамка на страничния прозорец ограждаше профила му, черната коса обгръщаше главата с изгубена нежност, а очите се движеха като водни кончета, които махат с крилца тъй бързо, че превръщат полета в чудо.

Джулио не повтори въпроса, защото мълчанието на Маргарита бе по-красноречиво от всеки отговор, сълзите по-ясни от думи. Той извърна глава и се усмихна. После бавно запя. Маргарита застина като хипнотизирана от тембъра на гласа му.

Тя затвори очи и усети как около нея израства къща, макар че имаха асфалта за под, небето за покрив и временните стени на колата. Спомни си за Карл и Ели от филма „В небето“ — всеки път, когато гледаше първите десет минути, плачеше като малко дете. Отново видя къщата, понесена от облак разноцветни балони към Патагония да търси място, за което Карл и Ели само са си мечтали някога.

Бариерата пред магистралата ги принуди да намалят скоростта. Маргарита трепна от страх, че там вече чака полицейска кола да ги откара в затвора, където ще ги разпитва зъл полицай като в сериалите, които харесваше баща й. Не, невъзможно — майка й беше на работа и нямаше как да е забелязала нещо.

Джулио взе квитанцията и я подаде на Маргарита. За момент тя изпита чувството, че баща й подава квитанцията на майка й, както бе ставало неведнъж при пътуванията им до Генуа. Нима вече бе свършено с тези вълшебни пътувания, които траеха по-малко от два часа, но за нея изглеждаха много дълги и изпълнени с приключения?

Бариерата се вдигна и те поеха напред, уверени, че непременно ще попаднат в задръствания, дори и да ги нямаше сега. Майка й винаги слагаше квитанцията зад сенника, но преди да направи същото, Маргарита повъртя листчето в ръка, сякаш за пръв път виждаше нещо подобно отблизо. Отбелязано бе мястото на потегляне, но разбира се, не и на пристигане — с тази хартийка между пръстите усещаше как в кръвта й бликва смелостта на онези, които тръгват да търсят нови земи, континенти, забранени проходи. Във всеки живот има една Индия за достигане, една Америка за откриване, един мираж за превръщане в реалност. Маргарита стисна квитанцията почти до скъсване.

Джулио разпери ръка навън през прозореца и Маргарита направи същото, дори подаде глава и отлитащият път зад колата засмука косата й. Тя затвори очи. Надяваше се в пристанището да има толкова много радост, колкото и в пътя дотам.

Вятърът бучеше в ушите й, а Джулио изкрещя като смъртник, получил помилване броени минути преди екзекуцията.

Маргарита се стресна, после се разсмя и също извика.

— Коя е любимата ти песен? — попита Джулио.

— „Жената снаряд“ — усмихна се тя.

— Ама че си трудна… — каза сериозно Джулио.

Наранена от тия думи, Маргарита усети как усмивката замръзна на лицето й. Но преди да си каже, че обърква всичко, дори и любимата си песен, Джулио започна да пее:

Маргарита продължи с тънък глас:

Джулио пак подхвана и гласовете им се сляха:

Разтегнаха последното „и“ много по-дълго, отколкото беше необходимо. Избухнаха в смях и запяха в дует, заменяйки с това „и“ текста на цялата песен. Маргарита се смя до сълзи — същите, които бе проляла преди малко от болка. Интересно дали съставът им беше същият. Никой учен не се занимава с такива фундаментални експерименти. Със сигурност радост и болка извират от едно място — от сърцето на сърцето.