Алесандро д'Авения - Перла в мидата

На пръв поглед монотонна и плоска, панорамата всъщност бе начупена, почти планинска: антените на стотици телевизори стърчаха по покривите, опитвайки се да уловят неясни послания, разпръснати из атмосферата. Звуци, изображения, цветове, преобразени в безплътни вълни, изпълваха въздуха и незабелязано докосваха телата на Маргарита и Джулио. Над куполите и камбанариите на някаква църква растяха самотни кръстове, опитващи се също като антените да приемат мълчаливите сигнали, които небето изпраща към земята. Над всичко това се извисяваше Катедралата със статуята на Дева Мария — бляскава, позлатена и самотна.

Шумовете на града сякаш я задушаваха.

— Идвам тук, когато изпитвам нужда — каза Джулио и посочи пластмасовия стол.

— Кога?

— Седни.

Маргарита се подчини.

Джулио подпря лакти на парапета и каза, без да я поглежда:

— Когато не искам да гледам какво правят хората.

— Защо?

— Защото е погрешно.

— И какво гледаш?

— Небето.

— Защо?

— То ме спасява. Тук няма нищо, но се вижда всичко, което ми трябва. Особено през нощта. Тъмнината убива носталгията. А мечтите ги взимам от звездите: тяхната свобода и красота мога да си позволя. Сигурно другаде има и по-красиви залези, но от тук се виждат звездите. Вярно, звезди със складове, магазини и кухни под тях, но все пак звезди… И пиша.

— Какво?

— Нищо, думи…

Той се натъжи и замлъкна. Маргарита си представи смачкан бележник, пълен с думи като пеещи раковини.

— Разкажи ми за първия си спомен, за най-старото нещо, което знаеш за себе си — каза Джулио.

Тя помълча.

— Трябва да съм била на четири години. Вървях с татко по плажа, осеян с водорасли, камъчета и миди. Тук-там морето изхвърляше медузи на пясъка и те бързо се топяха под слънцето. Ужасно се боях да не ме ужилят, ако ги пипна, и се криех зад краката на татко. Той намери една много голяма раковина, изоставена от течението. Каза ми да я взема. Морето бе стихнало, вятърът също. Подадох му раковината, а той я прилепи до ухото ми, запуши другото и попита: „Какво чуваш?“ Чуваше се глух шум, далечен, но непрестанен. Не отговорих, защото не знаех как да го нарека. „Знаеш ли какво е?“ — „Не.“ — „Морето.“ — „Морето?“ — „Да, песента на вълните се слива с раковините и те я повтарят завинаги.“ — „Завинаги?“ — „Завинаги“. Пак притиснах ухо към това гладко нещо и онзи глух, далечен, но неспирен шум отново бе там. Запазих раковината. Всяка вечер я слушах и си представях какви тайни крие нейното ехо. Утешаваше ме. Не знам защо, но песента винаги беше там дори когато морето вече го нямаше. А твоят пръв спомен какъв е?

— Нямам пръв спомен.

— Невъзможно… хайде, кажи!

— Който няма родители, не помни нищо от детството си.

— Умрели ли са?

— В известен смисъл.

— Какъв?

— Изоставили са ме.

— И къде са сега?

— Не знам. Когато съм се родил, не ме искали и ме дали на други хора.

— И защо?

— Не знам.

Замълчаха. Маргарита гледаше небето, вече лишено от слънце и започващо да посивява. Джулио седна на парапета с провиснали крака.

Дълго мълчаха, после Маргарита се изправи, прегърна го изотзад през гърдите и притисна ухо към гърба му като лекар, който преслушва сърцето на пациент. Чу ритъма на живота му — нервен, сякаш на всеки оборот нещо заяждаше.

— Имам нещо за теб.

— Какво? — попита Джулио, без да се обръща, потънал в оплетеното кълбо на мислите си, където Маргарита напразно търсеше пътеводната нишка.

Тя разтвори ръка пред очите му и прошепна в ухото му:

— Макар да не те познавам, ти вярвам.

Мъчеше се да изпрати думите чак до сърцето му, за да ги носи винаги там.

Джулио взе парченцето от пъзела с неговото име отзад и го стисна между пръстите си.

— Какво е това?

— Парче от моя пъзел. — Тя седна до него и му разказа за пъзела.

Джулио слушаше и гледаше хоризонта, където блещукаха първите звезди. Мълчаливо.

Над града се надигаше приглушен шепот като от огромна циментова раковина. На половината път между небето и земята Маргарита и Джулио чуваха нейното ехо, отлитащо към звездите, ала не знаеха как да разгадаят посланието.

Какъв е този незнаен шум, ако не смес от болка и радост, която излъчва самият живот сред лабиринта от къщи, сред плетеницата от улици, подземия и мостове? Какво точно казва, не знае никой, освен може би ухото на Бога.

— Реших да замина — каза Маргарита.

— Идвам с теб — каза Джулио, без да знае къде, но уверен, че ще е най-правилното място.