Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Вълнената основа напомняше любвеобилна жена — мека и търпелива утроба; нишките на вътъка бяха като мъжа, който пронизва нейната нежност, за да я оплоди. Тереза гледаше часове наред и постепенно пред нея се появяваха шарки, които закриваха основата и възлите на тъканта. Като по магия планината от вълна се превръщаше в красиво одеяло за чеиза на някое младо момиче. Струваше й се, че и животът прилича на този труд. Поотделно основата и вътъкът не вършеха работа, но заедно създаваха здрава и красива нова тъкан.

Сега нишката на вътъка бе престанала да се преплита с основата. Пиетро го нямаше. Неговата нишка бе свършила. Основата беше готова да се разнищи. Някога Пиетро я спаси от бездната, изведе я от лабиринта, където се беше укрила след дните на изгнание, за които дори не можеше да си спомни, без да разбуди отново тяхната няма болка. Без него щеше да си остане самотна, никому ненужна нишка.

Тя гледаше шарките на своя живот и се отдаваше на спомени. Спомняше си как младият учител от Палермо, получил назначение в родния й край, минаваше уж случайно пред пекарната на господин Долче. Тя работеше там, ставаше в четири сутринта, за да сложи хляба във фурната и да приготви топли сладкиши за закуска, и ненадейно откриваше, че е излязла на прага да види онзи хубав младеж с мустаци, кожена чанта и шапка. Господин Долче й се караше за това и някои я смятаха за безсрамница, но сърцето й знаеше, че щом любовта потропа на портата, трябва да я пуснеш да влезе. Несръчен, срамежлив и смутен, той приемаше тази усмивка, топла и жизнена като аромата на прясно изпечени хлебчета, и почти успяваше да отвърне по същия начин.

А един ден влезе в пекарната, поръча си плодов пай и го предложи на Тереза — даваше й сладкиш, който сама бе приготвила. Странен човек. И тя, която никога не бе вкусвала своите сладкиши, откри, че са възхитителни, щом идват от неговата ръка: сладък крем точно където трябва и отгоре глазура, не прекалено дебела, а крехка и нежна, за да не натежава от сладост. Всъщност семейният живот бе точно това — да получаваш себе си от ръцете на другия като най-нежен сладкиш. Разговаряха малко, но достатъчно, за да се изберат. Има думи като раковини — простички, но сбрали цялото море в себе си.

Понякога сядаха на хладно в къщата край морето, вдъхваха сладко-горчивите аромати на градината и крадешком си разменяха погледи, пълни с непризнати желания. После той трябваше да отиде на война, а тя остана с разбито сърце. Но когато се върна, той дойде у тях да поиска ръката й и сърдечните рани оздравяха веднага. В онази вълшебна градина с босилек, мента, градински чай, розмарин, каперси, плумерии, жасмин и бугенвилии, под която морето повтаряше песента си и смесваше всички миризми и цветове със своите. Тя и родителите й седяха на дървени столове. Той, елегантен и наперен като младоженец със засуканите си мустаци, се кланяше и целуваше ръце.

— Мога да дам на Тереза само тази къща — предупреди го баща й.

— Но аз не моля за къща, моля ви за Тереза — отговори Пиетро.

И всичко се уреди. А след това дойде животът им заедно. И ужасните дни на изгнанието. От самата мисъл ръцете й почваха да треперят. Решението да напуснат родната земя и да започнат нов живот на север, на континента, където студът беше истински вкочаняващ студ и нямаше море. Но тя не искаше да мисли за това, то криеше твърде много болка. Възли, сплитки, раздърпани нишки — такава бе обратната страна на живота им, но пък каква прекрасна картина откъм лицето! Много болка носи любовта, но сърцето позлатява тя…

Докато я ухажваше, той й пишеше писма и тя се чувстваше важна, макар че едва умееше да чете и се учеше малко по малко, благодарение на тези редове, над които господин Долче я изненадваше да мечтае в работно време и я хокаше добродушно. Отначало Пиетро се обръщаше към нея на „вие“, като към важна особа, наричаше я „госпожице Тереза“. Непрестанно й разказваше историите, които знаеше, във всяко писмо имаше по една история. Харесваха му рицарските легенди и митовете: нишката на Ариадна, двамата съпрузи, които искали да умрат заедно и боговете изпълнили молбата им, приключенията на Риналдо и Орландо, любовта на Анжелика… След годежа започна да й пише на „ти“ и винаги завършваше писмата си с думите:

„Целувам те по очите.“

— Защо по очите? — попита го тя веднъж.

А той обясни с учителски тон, че италианското название на зеницата, pupilla , идва от латинския, където е означавало „малко момиче“, затова тя е негово момиче и негова зеница. Казваше й го, както казват сицилианците и до днес на хубавите момичета: si na pupidda . Искаше я цялата, но още не му бе дошло времето. Задоволяваше се да я целува по очите и я правеше момиче, съпруга и майка. А тя и до днес усещаше целувката на онзи, който стана за нея син, съпруг и баща. И беше щастлива.