Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Маргарита се завъртя и си тръгна, изпълнена с ярост. Пътуването беше решено и нищо не можеше да я спре. Щеше да тръгне сама. С кораб или без кораб, с приятели или без тях.

Учителят вдигна ръка да я задържи, но тя вече беше изчезнала и той откри в ядно свития си юмрук едно парченце душа, което това момиче му бе поверило: късче картон с надпис „Учителят“. Образ на отговорен възрастен мъж или просто бележка под линия?

Марта я видя да бяга разплакана. Опита се да я спре, но Маргарита й направи знак да стои настрани. Трябваше да направи всичко сама. Дори Марта не можеше да й помогне. И Марта остана да я гледа как се отдалечава тичешком, а косите й приличат на сълзи. Има болки, в които никой не може да влиза. Има неща, които трябва да направиш сам.

Сама. Маргарита започна да избира какво ще й трябва за пътуването — щеше да сложи всичко в ученическата чанта, за да не събуди подозрения. Беше дошъл моментът да провери финансовите си ресурси. Шарената кутия беше запечатана със скоч и надписана „За спешни случаи“ . Сега случаят беше точно такъв. Вътре държеше паричните подаръци от баба си и остатъците от джобните пари и ученическата стипендия… когато изобщо оставаше нещо. Отвори я — вътре имаше 38 евро и 25 цента. Дали бяха достатъчни, за да достигне целта си? Надяваше се. Какво друго й трябваше, освен кораб?

Елеонора излезе от службата и тръгна към детската градина да вземе Андреа. Следобедът разливаше светлината си пестеливо, за да трае по-дълго. Ненадейно насреща й се зададе познато семейство.

— Елеонора! Как си? Отдавна не сме се виждали… — каза жената, грейнала, както може да грее само една жена до любимия мъж.

Съпругът се усмихна, сякаш бе задал въпроса заедно със съпругата си.

— Добре. А вие как сте?

— Много добре. Само малко се уморявам, откакто коремът започна да ми натежава… — каза жената.

Елеонора погледна корема, после се вгледа в усмихнатите й очи.

— Чакаме дете!

— Или две, момче и момиче — възрази шеговито съпругът и погали корема на жена си.

— Тръгнали сме да купим люлка.

— А твоите как са?

— Маргарита вече е гимназистка. Андреа е в детската градина. Отивам да го взема.

— Мъжът ти добре ли е? — попита съпругът.

— Да — отговори тя след миг колебание.

— Поздрави го и му кажи, че отдавна не сме се виждали.

— Защо не ни дойдете на гости някоя вечер? — добави жената.

— Добре. Но моментът не е много удобен, учебната година едва започва… Като се успокои положението, тогава непременно.

— Чудесно. Значи скоро ще ти се обадя. Искам да видиш какъв пастет от риба тон правя…

— Откакто е бременна, готви по-добре — каза мъжът. Вярно казват, че бебетата идват с погача под мишница!

— Какво общо има това, глупчо! — разсмя се тя и го щипна по рамото, а той й отвърна с целувка.

Елеонора ги гледаше и имаше чувството, че лицето й може да падне всеки момент, дотолкова й тежеше маската, под която прикриваше своята слабост. Но какво друго би могла да направи? Да се разплаче пред чуждата радост?

— Извинявайте, трябва да бягам — прекъсна ги тя. — Иначе учителката пак ще се сърди. До скоро.

— До скоро. И си почивай повече, изглеждаш уморена…

След няколко метра Елеонора погледна назад. Той бе прегърнал жена си през кръста, за да защити съзряващия в нея живот. Гледката я накара да застине като статуя насред тротоара.

Андреа чакаше майка си и рисуваше. Изпълваше със зелено короните на редица дървета, а летния небосвод със синьо. В средата на листа едно дете държеше татко си за ръка.

Някакво момченце от групата се приближи и дръпна рисунката.

— Моя е! — злобно извика то, завиждайки на умението му.

— Не, моя е — отвърна Андреа, после бързо протегна ръце и успя да сграбчи единия край на рисунката.

Листът се разкъса. Момченцето избяга с половината, която бе останала в ръката му. Андреа се втренчи в откъснатата ръка на детето, все още свързана с тази на бащата в неговата половина.

Стискаше я в юмрук, като че беше въпрос на живот и смърт, но същевременно с неохота, сякаш листът го пареше.

Така го завари учителката Габриела — с протегната ръка, неподвижен, разтърсван от безутешни ридания.

Тереза тъчеше, седнала до прозореца, така че да може да вижда цветята. Правеше го, когато беше сама и изпитваше и тъгуваше за съпруга си. Това я успокояваше, напомняше й, че всичко е наред. Под нейните пръсти се събуждаха вековни женски творения и дейности, които бе виждала от майка си още като дете, когато имаше дървени станове. Сивите валма сурова вълна лежаха на купчини, по-високи от човешки бой. Светлината влизаше през прозорците и Тереза работеше, докато не останеше светлина или вълна. С помощта на хурка жените прокарваха вълната между палеца и показалеца, превръщайки я ту в нишка за основата — вертикалната и по-мека част от плата, — ту в по-твърдата и дебела нишка за вътъка. Воден от совалката, вътъкът сновеше хоризонтално напред-назад през основата, очертавайки нови шарки на всяка стъпка.