Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Черните коси на Маргарита се вееха настрани, засмукани от прозореца, зелените й очи се тревожеха, че червените светофари могат да спрат устрема им по пътя, който връхлиташе отпред и изчезваше в далечината зад тях. Свободата и красотата на небето влизаха през този отворен прозорец, но страхът пред неизвестното слизаше от същото това небе като нишка, готова да обвие колата в своята паяжина.

Една ръка посегна да смени скоростите и докосна голото й коляно. По тялото й се надигна тръпка и тя инстинктивно отдръпна крак. Хванал здраво волана, Джулио не се боеше от нищо. Беше в стихията си. Лесно взеха колата на Елеонора — тя никога не ходеше с нея на работа и нямаше да забележи, че не е в гаража.

Свобода и красота. И страх. Маргарита искаше да карат по-бавно — Джулио имаше само книжка за мотопед и не можеше да кара кола. Ако някой полицай го спреше, би било истинска катастрофа. Бяха сами. Само двамата. Как й хрумна да тръгне така? Ами ако ги хванеха? В затвора ли щеше да иде? Не, може би не, но щяха да пратят там баща й или майка й. Как можа да повярва на глупостите на онзи шантав учител и неговите Омирови призраци? Осевата линия сякаш излизаше от предното стъкло като нишка, която се развива или навива, като онази, която Ариадна дала на Тезей. Ами ако бъркаха посоката? Ами ако тази нишка ги отведеше право в ръцете на Минотавъра? Цялата тази свобода я плашеше. Но я опияняваше новият свят без роли и задължения. Противоречивите чувства отново се бореха за сърцето на Маргарита и го разкъсваха. Трябваше да предприеме това пътуване, то бе нейна съдба, а съдбата лежи на коленете на боговете, бе казал Омир. И освен това до себе си имаше мъж — сигурен, дързък, нехаещ за заплахите, синеок и смел. Колата бе само подробност, а книжката — бюрократична приумица.

Маргарита погледна часовника на таблото: девет без десет. Марта беше в часа по математика и се бореше с кой знае какви уравнения, където неизвестното винаги има решение. Не като на този път. За нея обаче вече нямаше чакане да изтекат десетте минути до края на часа. Нямаше скука за прогонване, домашни за преписване, страх от изпитване и надежди за почивните дни. Имаше само един скок в неизвестното, без програми, звънци и стени. Вселената се разстилаше в нея, ала все още й липсваше смелост да заживее в тази вселена. Но затова имаше Джулио. Можеше ли да издържи сърцето й цялата тази красота и свобода? Джулио щеше да я научи как.

Усети, че остава без дъх. „Животът не се състои от броя на вдишванията, а от моментите, в които дъхът ти спира“, така казваше Уил Смит във филма „Хитч“. Няма друг начин да намериш своята история, освен да загубиш дъх, каквото и да става. Не искаше всичките й мечти да отлетят като конфети, преди да се превърнат в планове. Щеше да се чувства виновна, щеше да тъгува за тях, а няма по-голяма мъка от тъгата по онова, което никога не е било. Тъгата по несбъднатото.

Мълчаха. Всяка дума би разрушила вълшебното равновесие между страх и възторг. Мобилният телефон на Маргарита иззвъня. Марта. Първият час бе свършил и тя се опитваше да се свърже с нея. Чрез този сигнал цялата реалност пак се стовари върху нея под формата на вина. Маргарита остави телефона да звъни. Всеки сигнал бе погребален звън. Накрая телефонът млъкна.

— Изключи го — каза Джулио.

— Ами ако е нещо важно?

— Няма нищо по-важно от това, което правим.

Той беше прав. Никой не трябваше да я търси или намери, тя бе тази, която се опитваше да намери някого. Изключи телефона и го пъхна в раницата.

Джулио извади айпод от джоба си и го включи в процепа на таблото. Пусна музика, докато търсеше по периферните улици къде е магистралата за Генуа.

Засили звука и в купето нахлуха звън на китара и топъл глас.

Заинтригувана, Маргарита прочете заглавието на песента: „No Ceiling“ на Еди Ведър.

— Исках да ти направя плейлист за това пътуване — каза Джулио, продължавайки да се взира в пътя, за да не я погледне в очите.

— Знаеш ли думите? Не ги разбирам много добре… — попита Маргарита с чувството, че никога не е получавала по-хубав подарък.

— Това е музика от любимия ми филм „Сред дивата природа“. Тук е моментът, когато Крие започва да живее сам сред природата и се мие навън. Водата не е само вода. Няма нищо над него — никакви родители, правила тавани. Само небето.