Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Носиш ли си бански?

— Не.

— Ще ти купим.

— Дошли сме заради баща ми, нямаме време за къпане.

— Имаме време за всичко, което поискаме.

— Ти носиш ли си?

— Естествено! — засмя се Джулио.

Светлината връхлетя насреща им и ги заслепи. Започваше спускането, което ги водеше към великия баща — морето, изникнало внезапно между покриви и борове като лъскави сини люспи. Маргарита и Джулио не казваха нищо, запленени от носталгията, която това синьо мастило винаги вписва в сърцата ни. Маргарита отпусна глава на рамото на Джулио, затвори очи и си представи, че е намерила баща си.

Виадуктът се гмурна в града, обгърнал подножието на Апенините. Цветовете на къщите пламтяха като пожар, а морето отдясно превръщаше всичко в синьо-жълт сън. Бризът повяваше и Генуа бе мозайка от пъстри плочки, пръснати по брега. Тухлените фасади и прозорците блестяха.

— Аквариумът! — възторжено се провикна Маргарита, обзета от отдавнашен спомен.

— Детска работа…

— Може би ще ти дойде добре да пробваш какво е да си дете… Вечно изглеждаш толкова студен, далечен…

Джулио се вкамени и загуби обичайната си иронична самоувереност. Маргарита осъзна, че го е наранила.

— Исках само да кажа, че е забавно… повярвай ми! Понякога не мисля какво говоря.

— Накъде да карам?

— Отбий тук!

Джулио слезе от виадукта и подкара надясно.

— Защо?

— Нали каза, че правим каквото си искаме?

— Да.

— Отиваме да видим аквариума. Имаме време. Имаме всичкото време, само за нас.

Джулио спря на една уличка с миризма на вода и катран. Генуа приличаше на рак-отшелник, скрит в раковина върху скала, блъскана от неуморното море. Бризът се провираше в уличките, както морето нахлува в раковината, промушваше се през простряното пране и процепите на кепенците. Безброй знамена се развяваха по мачтите на платноходки, чиито корпуси се блъскаха един в друг с ритмичен метален кънтеж и си гукаха като гълъби. Бризът свистеше из тази гора от мачти и платна и човек можеше да полудее от свободата да заминеш, да се загубиш и може би да се върнеш. По вълнолома и кейовете се разхождаха старци с кучета и кучета без стопани. Група момчета, излъчващи същото чувство за вина като Джулио и Маргарита, гледаха морето, пушеха и се смееха. Притича едно момиче, чиято руса коса изглеждаше още по-руса в аквамариновата светлина. Цели облаци балони тръпнеха от нетърпение да се откъснат от връвчиците.

Джулио и Маргарита спряха да погледат морето и както винаги русалките бяха там, готови да ги задържат, да хипнотизират погледа и слуха им с изначалната тайна на водата. Има русалки, които омайват очите и ушите на мъжете, за да забравят дом, жена и деца. Древни и коварни русалки. Но има и русалки, готови да пожертват опашката си и да изтърпят непоносима болка в новите си крака само за да обичат, за да не умрат, за да живеят вечно, вместо да се превърнат в пяна след смъртта. Маргарита се боеше от първите, които може би бяха заблудили баща й, и се чувстваше като вторите: и тя бе решила да ходи с новите си крака, макар и да усещаше в тях болка от хиляди игли като русалката от приказката. Джулио я прегърна през рамото и я притисна към себе си, сякаш да я защити, докато гледаха право напред и тракането на чукове по корпусите на лодки в ремонтните работилници им напомняше, че всяко пътуване, дори и най-хубавото, оставя белези.

Маргарита смутено погледна Джулио само за миг и се усмихна.

— Виждал ли си делфин?

— Не.

— Да вървим.

Тя изтича напред. Джулио я гледаше и чувстваше как в гърдите му се разплитат някакви стари възли, или може би просто приемаше, че могат да си останат там с надеждата някой някога да ги обикне, без да държи да ги разплете на всяка цена.

Представи си, че е един от тези моряци, които потегляли на експедиция по времето на Колумб, Магелан, Кортес… Оставяли на земята зад себе си един живот, често изпълнен със сенки, и запълвали бъдещето с надежда да станат нови хора. Без сам да знае защо, той също се надяваше бъдещето да крие нещо неочаквано, нещо по-добро. За моряците морето е баща на това обещание.

Както децата запълват тъмнината с чудовища, така и мъжете запълват морето с надежди и скрити съкровища. Морето чака и винаги ще е тук. Макар да крие потъналите кораби, както всеки мъж крие своите сенки. Морето.

Джулио плати двата билета и Маргарита му благодари с безупречна усмивка. После ги обгърнаха синкавата светлина на аквариума и спокойният звук на водите. Наоколо се носеше влажен и леко солен мирис. В басейните непрестанно кипяха мехурчета, рибите плуваха лениво или на внезапни тласъци като експерти, познаващи верния ритъм на своето съществуване. Може би вдъхновен от естественото им поведение, Джулио хвана ръката на Маргарита: споделената гледка удвояваше чудото и го отнасяше в една от стаите на сърцето най-близо до седмата, за да се съхрани непокътнато. Красотата винаги иска да бъде запомнена; затова когато я срещнем, винаги мислим за най-скъпите си същества.