Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Той извади айпода и пусна една от песните, които бе включил в плейлиста — „D ’a me riva“.

Разделиха си слушалките, подпряха лакти на парапета от железни тръби и зеленото море на пристанището се преобрази в нощ. Чуваха прибоя и самотна струни, звънтяща с ритъма на лодка по вълните.

— Нищо не се разбира — каза Маргарита.

— Това е на генуезки диалект, но ти слушай. Преди да разбереш, трябва да слушаш.

Песента се разля, пълна с носталгия. На Маргарита й се доплака, без сама да знае защо.

— Разказва се за тъгата на моряк, който отплава от пристанището на Генуа и вижда бялата кърпичка на жена си. После поглежда в куфара, който му е приготвила. Открива нейна снимка и я целува, сякаш целува целия град.

Постояха мълчаливо, загледани в хоризонта. И двамата чакаха някого да се завърне, а вятърът ги галеше.

Звънецът заглъхна и отвън нахлуха виковете на деца, хукнали да завладеят един следобед, пълен с изненади. Марта прекрачи прага и тръгна покрай стените, надраскани с болки и радости: „Бъдещето не е каквото беше“, „Бира и любов завинаги“, „По-малко учебници, повече свобода!“, „Не ще ме да чете ме!“ Тя ги заобикаляше като картонени декори в празен театър. Когато най-добрата ти приятелка не е на чина до теб, имаш чувството, че трябва сама да се изправиш срещу света. Провери за пропуснати обаждания. Нищо. Опита се да позвъни на Маргарита — телефонът й беше изключен. С наведена глава и свито сърце Марта се повлече към колата, където я чакаше майка й.

— Как си? — попита Марина и въпросът прозвуча съвсем на място, а не като обичайното и безсмислено „Какво прави днес?“ — което предизвиква само неясно сърдито мърморене или категоричното „Нищо.“

Марта мълчеше.

— Да не е станало нещо? — добави Марина и я прегърна.

— Не. — Но когато майчината ръка се откъсна от лицето й, тя добави: — Маргарита не дойде на училище. Боя се за нея…

— Защо?

— Не знам, просто усещам.

— Обади ли й се по телефона?

— Да, но първия път не отговори, после изключи. Не отговаря и на есемесите ми.

— Хайде тогава да позвъним у тях. Ще видиш, че всичко е наред.

— Не е наред…

— Тогава нека проверим — каза Марина и я целуна.

Марта вдигна очи и се усмихна. Майка й винаги я взимаше на сериозно; винаги беше на онзи път без пътни знаци, наречен „юношество“. Майка й беше решението, което не дава решения, също като живота.

Гладът ги накара да се опомнят. Отделиха се от морето като земноводни, които протягат лапи към сушата и завладяват пространството, опознавайки умората от земната тежест, след като са се носили по теченията. Застанаха пред накацалия по хълмовете град с неговите лабиринти от криви улички, водещи кой знае накъде, може би право към небето. Тръгнаха напосоки по улиците зад старото пристанище. Струваше им се, че са попаднали в търбуха на някакво грамадно морско създание. Само когато погледнеш вътрешностите на един град, разбираш дали е жив — неговите стени и улици са мрежа от отношения, които го поддържат жив или разкриват тайните му болести. Градовете са като стихове, предпочитат някои поетични похвати, които отговарят на дълбоко скритата им душа. Милано е литора или умишлено премълчаване, обича потайните отклонения, казва „не съм грозен“, за да чуем „красив съм“, обича да го ухажваш, за да разбереш, че прилича на елегантна и малко суетна жена. Рим е хипербола със своя имперски разкош и с прекалено величествената си история, но когато осъзнаеш, че вече дори сам не си вярва, се влюбваш още повече в неговото императорско разочарование. Палермо е синестезия, хаотична смес от истории и усещания — там чуваш ароматите, помирисваш цветовете, докосваш историите. Генуа обаче е град оксиморон. Генуа обединява несъвместимото, красотата с разрухата, живота със смъртта. Ароматите на Апенините слизат, за да се смесят с тези, които долитат откъм морето, и с миризмите на живия град.

Джулио дръзко навлизаше в безлюдните улички, защитени с железни прегради, за да не минават велосипеди и мотопеди. Маргарита се опитваше да го спре, защото се страхуваше. Лабиринтите на този огромен стомах можеха всеки момент да ги смелят. Лабиринти от стени, стълбища и тесни улички. Като вътрешности на хищник.

— Джулио? Къде си?

Джулио бе изчезнал в един двор, където ухаеше на градински чай и босилек. Червено мушкато цъфтеше край едно изображение на Дева Мария — от онези, които моряшките съпруги заръчвали да им се изрисуват като благодарност към Майката на всички моряци, задето съпрузите им са се прибрали у дома живи и здрави.