— Извинявай, че не умея да спазвам обещанията си.
— Какви обещания?
— Да не те оставям сама.
Прегръдката даваше равновесие на тази трептяща нишка — знак, че обичта означава да спреш дори когато животът ти крещи да бягаш.
Маргарита го прегърна с всичка сила и зарови лице в рамото му, както правят децата.
Джулио я стисна още по-здраво, питайки се кой кого прегръща, кой дава и кой получава. В прегръдката идва момент, в който границата изчезва, и когато това се случва за пръв път, някои го наричат любов.
— Това сме аз и татко.
В долния десен ъгъл на листа имаше къща и на нейния покрив стоеше висок мъж, докосващ с глава небето, тъй че къщата сякаш пропадаше под теглото му.
— Колко е хубаво… — каза неуверено Елеонора. — Но къде си ти?
Андреа посочи едно червено петно върху гърдите на баща си. Елеонора го бе помислила за случайна грешка или за кърпичка в нагръдния джоб на мъжа, но децата не се интересуват от кърпички, дори и в рисунките.
— Това червено петно?
— Не е петно, мамо. Това е сърцето.
— А ти?
— Аз съм сърцето на татко.
Елеонора го хвана за ръката и прехапа устни. Следобедната светлина вече не бе тъй силна, както преди няколко седмици и есенните сенки бавно се връщаха по местата си. Докато вървяха към къщи, Андреа продължаваше да разказва какво е правил в детската градина.
— Знаеш ли, мамо, днес се скрих в банята.
— На криеница ли си играхте?
— Не. Заради страхта.
— И от какво се страхуваше?
— Винаги се крия там от страхта.
— Но от какво се страхуваше?
— Ти не се ли криеш от страхта, мамо?
— Андреа, не се казва страхта, а само страх.
— Не, не беше само страх, а страхта.
— От какво?
— Не знам, една такава страх…
— Каква?
— Много страшна страх.
— И как успя да излезеш от банята?
— Мислех си, че идваш да ме вземеш. Ти винаги идваш да ме вземеш, нали, мамо?
— Винаги.
Елеонора спря. Наведе се. Прегърна го.
С тази прегръдка му обещаваше нещо, което би искала да му даде завинаги. В началото на живота е съсредоточено всичко, от което имаме нужда, а после дълго време търсим онова, което вече сме имали. А ако не сме го имали или сме го загубили, тогава идва страхта .
Ключът се завъртя в ключалката точно когато телефонът иззвъня. Елеонора се втурна натам, без дори да затвори вратата, но точно когато се канеше да грабне слушалката, апаратът отново млъкна.
— Маргарита! — възкликна Елеонора. — Защо не ми отговори, мила?
— Мита! Къде си? — изписка Андреа.
Тишината тегнеше навсякъде из къщата. Маргарита я нямаше. Елеонора тръгна към стаята на дъщеря си — беше празна. Пак я повика и пак никой не отговори. Андреа имитираше майка си и тишината закънтя още по-силно. Елеонора набра мобилния й телефон, но той беше изключен. Написа й съобщение — питаше къде е и я молеше да се обади час по-скоро. Андреа потърси Маргарита в банята, като си мислеше, че може и тя да се крие там. Нямаше я.
— Не сме погледнали във вашия гардероб, мамо. Мита се крие там от страхта — каза той.
Отидоха в спалнята и отвориха гардероба, но той бе празен като безплодна утроба.
Елеонора позвъни на майка си и попита дали Маргарита не е там, но не добави нищо повече, за да не я тревожи, и дори се престори, че изведнъж се сеща как Маргарита казала, че ще ходи на гости у приятелка.
Телефонът иззвъня.
— Там ли е Маргарита?
— Няма я. Кой се обажда?
— Марта… тя добре ли е?
— Защо да е зле?
— Не, не, нищо… Днес в училище не се чувстваше много добре… — излъга Марта, опитвайки се да защити тайната, която сама не знаеше.
— Какво й беше? Не ми е казала нищо!
Марта мълчеше и не знаеше какво да прави.
— Марта? Мога ли да знам какво се е случило?
— Днес Маргарита не дойде на училище — призна Марта.
— Какво? Къде е била? — попита Елеонора по-скоро себе си, отколкото момичето.
Остави слушалката, без да дочака отговор, и невидима ръка стисна главата й. Искаше да се скрие някъде — това бе ръката на страха. На страхта .
Отново изтича в стаята на Маргарита. На бюрото имаше отворена книга, която не бе забелязала досега.
Думите бяха подчертани решително с цветен молив.
Тебе съветвам пък мъдро, дано да ми чуеш съвета:
двайсет гребци нагласи върху най-издръжливия кораб,
бързай тогава да дириш баща си, отдавна изчезнал.
Все ще дочуеш за него от смъртен или от мълвата —
тя е вестител на Зевса и шепне словата му вредом.
Чуеш ли там, че е жив твоят татко, че той
се завръща, на тебе, възраст момчешка надрасъл,
детински игри не приличат.
Имай за другото грижа ти сам и помни що ти рекох.
Тъй му богиня Атина издума и бързо изчезна —
вън излетя като птица незрима, на него пък вдъхна
сила и смелост в гърдите и той за баща си обичен
още по-ясно си спомни.
Читать дальше