Алесандро д'Авения - Перла в мидата

— Извинявай, че не умея да спазвам обещанията си.

— Какви обещания?

— Да не те оставям сама.

Прегръдката даваше равновесие на тази трептяща нишка — знак, че обичта означава да спреш дори когато животът ти крещи да бягаш.

Маргарита го прегърна с всичка сила и зарови лице в рамото му, както правят децата.

Джулио я стисна още по-здраво, питайки се кой кого прегръща, кой дава и кой получава. В прегръдката идва момент, в който границата изчезва, и когато това се случва за пръв път, някои го наричат любов.

— Това сме аз и татко.

В долния десен ъгъл на листа имаше къща и на нейния покрив стоеше висок мъж, докосващ с глава небето, тъй че къщата сякаш пропадаше под теглото му.

— Колко е хубаво… — каза неуверено Елеонора. — Но къде си ти?

Андреа посочи едно червено петно върху гърдите на баща си. Елеонора го бе помислила за случайна грешка или за кърпичка в нагръдния джоб на мъжа, но децата не се интересуват от кърпички, дори и в рисунките.

— Това червено петно?

— Не е петно, мамо. Това е сърцето.

— А ти?

— Аз съм сърцето на татко.

Елеонора го хвана за ръката и прехапа устни. Следобедната светлина вече не бе тъй силна, както преди няколко седмици и есенните сенки бавно се връщаха по местата си. Докато вървяха към къщи, Андреа продължаваше да разказва какво е правил в детската градина.

— Знаеш ли, мамо, днес се скрих в банята.

— На криеница ли си играхте?

— Не. Заради страхта.

— И от какво се страхуваше?

— Винаги се крия там от страхта.

— Но от какво се страхуваше?

— Ти не се ли криеш от страхта, мамо?

— Андреа, не се казва страхта, а само страх.

— Не, не беше само страх, а страхта.

— От какво?

— Не знам, една такава страх…

— Каква?

— Много страшна страх.

— И как успя да излезеш от банята?

— Мислех си, че идваш да ме вземеш. Ти винаги идваш да ме вземеш, нали, мамо?

— Винаги.

Елеонора спря. Наведе се. Прегърна го.

С тази прегръдка му обещаваше нещо, което би искала да му даде завинаги. В началото на живота е съсредоточено всичко, от което имаме нужда, а после дълго време търсим онова, което вече сме имали. А ако не сме го имали или сме го загубили, тогава идва страхта .

Ключът се завъртя в ключалката точно когато телефонът иззвъня. Елеонора се втурна натам, без дори да затвори вратата, но точно когато се канеше да грабне слушалката, апаратът отново млъкна.

— Маргарита! — възкликна Елеонора. — Защо не ми отговори, мила?

— Мита! Къде си? — изписка Андреа.

Тишината тегнеше навсякъде из къщата. Маргарита я нямаше. Елеонора тръгна към стаята на дъщеря си — беше празна. Пак я повика и пак никой не отговори. Андреа имитираше майка си и тишината закънтя още по-силно. Елеонора набра мобилния й телефон, но той беше изключен. Написа й съобщение — питаше къде е и я молеше да се обади час по-скоро. Андреа потърси Маргарита в банята, като си мислеше, че може и тя да се крие там. Нямаше я.

— Не сме погледнали във вашия гардероб, мамо. Мита се крие там от страхта — каза той.

Отидоха в спалнята и отвориха гардероба, но той бе празен като безплодна утроба.

Елеонора позвъни на майка си и попита дали Маргарита не е там, но не добави нищо повече, за да не я тревожи, и дори се престори, че изведнъж се сеща как Маргарита казала, че ще ходи на гости у приятелка.

Телефонът иззвъня.

— Там ли е Маргарита?

— Няма я. Кой се обажда?

— Марта… тя добре ли е?

— Защо да е зле?

— Не, не, нищо… Днес в училище не се чувстваше много добре… — излъга Марта, опитвайки се да защити тайната, която сама не знаеше.

— Какво й беше? Не ми е казала нищо!

Марта мълчеше и не знаеше какво да прави.

— Марта? Мога ли да знам какво се е случило?

— Днес Маргарита не дойде на училище — призна Марта.

— Какво? Къде е била? — попита Елеонора по-скоро себе си, отколкото момичето.

Остави слушалката, без да дочака отговор, и невидима ръка стисна главата й. Искаше да се скрие някъде — това бе ръката на страха. На страхта .

Отново изтича в стаята на Маргарита. На бюрото имаше отворена книга, която не бе забелязала досега.

Думите бяха подчертани решително с цветен молив.