Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Тя затвори книгата и се вгледа в корицата на „Одисея“, където върху един мъж, вързан за мачтата на кораб, връхлиташе граблива птица с лице на жена. Сирена.

Опита се да се свърже с мъжа си, но телефонът му беше изключен.

Разбира се, Маргарита ще се върне, залутала се е на някоя безцелна разходка по улиците или зяпа витрините. Не знаеше какво да прави. Да я търси? Но къде? Ами Андреа? Може би щеше да е най-добре да го заведе при майка си.

Да, така щеше да направи, искаше да му спести нови травми. Какво ли щеше да стане с това дете, както бе тръгнало?

— Андреа — каза тя, мъчейки се да прикрие тревогата си, — ще те заведа при баба. Имам работа. Отивам при Маргарита и после ще дойдем заедно да те вземем.

— Може ли да си взема листовете и моливите.

— Да.

— Мамо, кога ще ми купиш кутия с всички цветове?

— Друг път — каза разсеяно Елеонора.

Тя взе чантата, която бе оставила на масата в кухнята, и посегна към паничката, където държаха ключовете, но тези от колата не бяха там. Разрови се из чантата, но и там не ги намери. Къде ги беше оставила? Започна да търси, но ги нямаше никъде. Спомни си къде мъжът й държеше резервните, взе ги и слезе в гаража с Андреа. Но също като гардероба гаражът бе празен.

— Татко се е върнал! Той я е взел! — каза Андреа на майка си, която бе застинала като статуя.

Тя взе телефона и натисна бутона за бързо повикване на съпруга си. Изключено. Маргарита. Изключено. Оставаше само един — този на майка й. Не го натисна. Отново се качиха горе. Андреа мълчеше, заразен от страха, който излъчваха очите и тялото на майка му.

— Върви да рисуваш, Андреа.

— Ще нарисувам страхта.

— Добре, нарисувай я — отвърна машинално Елеонора.

Детето изчезна.

Елеонора се отпусна на един стол, закри очите си с длан и заплака тихо, за да не я чуе детето. Сама със сълзите на тези, които са загубили всичко.

Потърси в указателя номера на Марина. Само жена може да помогне на друга отчаяна жена, само която има съпруг, знае какво означава да бъдеш изоставена, само която е носила в утробата си дете, знае какво означава да разбереш, че е в опасност.

— Нямам шофьорска книжка, а за документите не ми пука, но останах без никакви пари. Всичко ми беше в портфейла.

— На мен ми останаха пет евро.

— Е, значи можем да бъдем спокойни…

Влязоха в един бар и поискаха две чаши вода — тичането ги бе изтощило. Размениха си усмивки, докато пиеха: водата бе елементът, който най-много приличаше на тях в този момент. Два водородни атома и един атом кислород, всеки от тях даваше на другия онова, от което се нуждае. Два невидими елемента сами по себе си, но заедно даваха живот на най-плодотворната любовна история във вселената.

— Едно евро — каза барманът.

— За две чаши вода? — възмути се Джулио.

— Водата да не е без пари? — отвърна барманът.

Джулио хвана ръката на Маргарита, направи й знак с очи и двамата побегнаха, преследвани от порой ругатни.

Сами не разбраха как се озоваха до колата. Морето се появи, покрито с люспи от следобедна светлина; спряха да вдъхнат чистия въздух откъм пристанището и се разсмяха.

— Качвал ли си се някога на платноходка?

— Никога.

Някакъв просяк с почерняла от мръсотия кожа се приближи и помоли да му дадат нещо за ядене. Джулио не му обърна внимание. Маргарита бръкна в джоба си, извади петте евро и му ги подаде. Просякът се усмихна и благодари поне десет пъти, преди да си тръгне с моряшкото пожелание за късмет — да плават по вятъра, ако искат да стигнат в пристанището живи и здрави.

— Да не си полудяла? Това ни бяха последните пари!

— Но той е сам… — отговори Маргарита с обезоръжаващ поглед.

— А ние какво да правим?

— Ние сме двама… Може да направим като него.

— Права си! Като Алекс Супертрамп. Изгаря парите и живее само с това, което му дават природата и хората. Браво, Маргарита. Бързо се учиш…

Маргарита се засмя и тъкмо пристъпваше по-близо до Джулио, когато нещо се потърка в голите й глезени. Тя подскочи.

Джулио избухна в смях — сцената се повтаряше.

— Котките на Генуа имат слабост към теб!

Маргарита се наведе да погали котката, която имаше гъста рижа козина и блестящи зелени очи.

— Имах едно коте преди години. Казваше се Лисан…

— Защо?

— Чел ли си „Малкият принц“?

— И ти ли? Не мога да я понасям тази книга… Маргарита стана сериозна. Джулио каза:

— Може би котките те търсят, защото си приличате. Имате еднакви очи.

Тя се усмихна и закри устата си с длан. Можеше да му прости дори това, че не харесва любимата й книга.