Алесандро д'Авения - Перла в мидата

Проснат на леглото, учителят гледаше тавана и изведнъж откри, че мисли за Маргарита. Отсъствието й от училище след онзи разговор го притесняваше. Кой знае какво ставаше в главицата на това момиче. Книгите могат да бъдат опасни за сърцето и ума на едно четиринайсетгодишно дете. Трябваше да е по-внимателен. Това момиче напълно се идентифицираше с Телемах и смяташе, че нищо не се е променило за толкова векове: всички сме деца, които очакват завръщането на баща си и трябва да намерят смелост да го потърсят, ако не се върне сам.

Някой позвъни на вратата. Учителят надникна през шпионката и видя заплашителния профил на госпожа Елвира, която изглеждаше още по-страшна, гледана през миниатюрната дупчица.

Той затаи дъх и се престори, че не си е у дома.

— Учителю, знам, че си вътре. Слушай, имам писмо за теб. Стела ми го даде, но заръча да ти го дам, след като си отиде.

Жената размаха писмото пред носа си. Разобличеният учител отвори вратата.

— Колко е хубаво това момиче! Какви очи, каква елегантност! Напомня ми каква бях на млади години… Всички се обръщаха да ме гледат! Всички! Откъде я намери! И писма ти пише… Не ви разбирам вас, младите. Какво чакаш, от лотарията ли да спечелиш, или архангел Гавраил лично да ти каже, че тя е най-подходяща за теб?

Учителят се усмихна. Не можеше да си представи Елвира стройна и съблазнителна. Той взе писмото и благодари на госпожата, която си тръгна, продължавайки да мърмори за доброто старо време.

Учителю,

Прости ми, че тъй неловко се ровя в сърцето ти. Извинявай, ако те наранявам с начина, по който те обичам, но искам да извлека най-доброто от теб. Вчера прелиствах една книга и срещнах думи, които ми напомниха за теб: „Четох много, но от книгите получаваш нещо само когато умееш да вложиш и нещо свое в прочетеното. Искам да кажа, че четеш книгата истински само когато и тя те чете, само когато подхождаш към думите с готовност да нараняваш и да бъдеш наранен от болката на четенето, да убедиш и да бъдеш убеден, а после, обогатен от откритото съкровище, да го използваш, за да изградиш нещо в живота и в сърцето си. Един ден си дадох сметка, че в действителност не влагах нищо в своето четене. Четях като човек, който е попаднал в чужд град и за да убие време, се укрива в първия попаднал музей да зяпа с безразличие експонатите. Четях от чувство за дълг: излязла е нова книга, всички говорят за нея, трябва да я прочета; този класик още не съм го чел, следователно културата ми е непълна и чувствам необходимост да попълня пропуска, трябва да го прочета“.

Ти никога не прие да нараняваш и да бъдеш наранен в четенето. Книги няма да ти липсват никога, но ти липсва нещо друго, което е и в книгите. Нямаш смелост да стигнеш до сърцето и да видиш какво има вътре. Книгите или те водят дотам, или са безполезен навик, който, вместо да стопли морето от лед в сърцето ти, го прави още по-кораво.

Преди няколко месеца, когато се затворих в себе си заради онова, което стана с родителите ми. Ти стоеше до мен, защото се бях загубила незнайно къде. С кураж и постоянство ме изтегли отново към „нас двамата“, към нашето общо сърце. Прояви мъжка сила — силата, която виждам в теб, когато нещо е въпрос на живот и смърт. Ти имаш смелост и енергия, когато си наумиш да изграждаш…

Но когато аз те моля да градим ден след ден, ставаш крехък, губиш се в развалините на онова, което сам си създал и което унищожаваш незабавно поради страх, че къщата ще те задуши. Ти си огледало на собствената си непоследователност, противоречивост и крехкост.

За децата в училище, за приятелите ти си велик, бронята ти от думи блести под слънцето на живота като доспехи на рицар. Но аз виждам отвъд тази броня и за мен ти си едно безкрайно уязвимо момче…

Когато ти го казвам или те изправям пред собствената ти непоследователност, ти бягаш, мислейки, че съм лоша, а всъщност аз те обичам най-много, защото виждам всичко в теб и го обичам. Искам да извлека най-доброто.

Знаеш ли какъв е цветът на фламингото? Розов, ще кажеш. Не, тези птици са бели. Стават розови, след като ядат водораслите на някое недостъпно езеро, което избират, защото там никой не може да ги безпокои. Те мигрират и се хранят с това, което никой друг не яде. Тези гниещи водорасли съдържат желязо, което оцветява перата им. И знаеш ли защо? Заради любовта. Когато станат розови, те се привличат взаимно и се чифтосват. Превръщат в живот дори и най-гнилото нещо, наистина дори и него. Такава е истинската любов. Не крие нищо, а се преобразява.